Границата
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Границата». Краткое содержание книги:
- Аха, и ние сме заседнали на шибаната й межда - промърмори Дейв в отговор,
което накара Оливия да попита: „Какво?“, но той просто сви рамене и заведе коня до
знака „СТОП“, който се намираше недалеч от входа на паркинга. Беше сгънат почти
надве, сигурно от същия взрив, избил и стъклата на училището. На спътницата си
каза:
- Ако искаш да останеш тук, нямам нищо против. И сам ще намеря библиотеката.
Оливия вече слизаше от седлото. Приближи притеснения си кон и също го върза
за знака. Стараеше се да не откъсва очи от Дейв, но изпитваше ужасната нужда да
разгледа по-подробно мъртвите твари и знаеше, че не е в състояние да остане тук
сама.
Свали пушката от рамото си - плавно движение, в което ставаше майсторка.
Никога през живота си не беше вярвала, че ще се превърне в жена воин. Но ето я на,
готова да се сражава, ако се налага. Каза:
- Да вървим!
Изкачиха напуканата бетонирана пътека до каменните стъпала, които водеха
към сградата. Едната врата беше избита навътре и свалена от пантите, но другата
висеше накриво като пияница в неделя вечер. Или, каза си Дейв, както навремето
висяха пияниците в събота вечер. Отвътре се лееше сумрачна светлина, кално жълта
като грозното небе. Под краката им хрущяха стъкла - звук, който на Оливия й се
струваше ужасно силен в стихналата сграда.
Не, не стихнала. От тавана на стотици места капеше вода. Мокри листи бяха
залепнали за пода и бяха добили цвета на силен чай. При преминаването на Дейв и
Оливия плочките поддаваха, самият под им се струваше гъбест, сякаш го крепяха
изгнили греди на ръба на срутването. Подминаха шкаф, представлявал навремето
витрина за трофеи - гордостта на спортните отбори на училището, сега разбит и с
потъмнели и петносани от влагата купи. Голяма фреска на едната стена, най-
вероятно дело на самите ученици, изобразяваше земното кълбо и хванали се за ръце
хора около него. На места мазилката беше изпадала и част от фреската бе
обезобразена от големи кафяви петна, но избелялото послание „Семейството на
Човечеството“ все още се четеше.
- Тук е била учителската стая - каза Дейв, когато подминаха една отворена врата.
- Столовата се намираше натам. Намерих лекарствата в един от кабинетите малко по-
нататък. Библиотеката би трябвало да е още по-навътре.
Оливия кимна. Падащата вода кап... кап... капеше. Локвите се плискаха около
захвърлени тетрадки и боклуци, изсипали се от отворените шкафчета, докато
учениците панически са се опитвали да се доберат до дома в онзи априлски ден.
Лесно беше да си представиш как учителите и директорът са се мъчили да въведат
ред; училищното радио припуква, родителите нахлуват из коридорите в търсене на
децата си, а междувременно по новинарските емисии показват как по цял свят
горгонските кораби унищожават градове. Сега тук витаеха само призраци, каза си
Оливия. Призраците на един предишен живот - не само призраци на американската
мечта, но и мечтата за семейството на Човечеството.
- Добре ли си? - попита Дейв.
Тя кимна:
-Да.
Наясно, че това не е вярно, той продължи:
- Няма да се задържим много дълго.
Оливия не коментира.
Продължаваха да напредват в жълтеникавия здрач. На изкривения под лежеше
9
позеленял тромпет. „Гедеон е напуснал сградата“ - каза си Оливия 9. За малко да се
разсмее, но в тази руина бяха запечатани твърде много тъга и твърде много изгубени
и изпарени очаквания и обещания. Не смееше да си мисли какво ли е сполетяло
повечето ученици, родители и учители. Нищо чудно част от тях да вилнееха със
сиваците... ако не във Форт Колинс, то някъде другаде.
Дейв я върна в реалността:
- Това ще да е, как мислиш?
Беше спрял в коридора точно пред нея. Срещу редиците шкафчета имаше врата с
надпис БИБЛИОТЕКА и напукано междинно стъкло.
- Да хвърлим едно око - предложи Дейв, но преди да отвори вратата, извади своя
„.357 Магнум“ от кобура на кръста и свали предпазителя.
Оливия го последва в библиотеката и остави вратата отворена.
Вътре цареше пълен хаос. Същинска катастрофа. Експлозия бе избила
прозорците, отворила бе път за нашествието на дъжда и вятъра и с времето те бяха
съборили всички стелажи. Книгите бяха разпилени по пода и просмукани с вода. На
ивици по стената и пода растеше жълто-зелен мухъл, за който и двамата посетители