Границата

„бегом“ на дъската, след което си взе нови плочки, една от които се оказа гадният Ь.

- Вярваш ли наистина? - попита тихо под съпровода на припукването на

маслените лампи. - Че Итън иска да отиде на истинско място? Че се чувства... каква е

подходящата дума... призован? И че това чудато Бяло имение не се намира на

половин свят разстояние?

- Призован ли? - Джей Ди успя да се усмихне криво, но бързо изтри усмивката си.

- Призован от какво? От глас в съня си? На това ли ще разчиташ сега?

Въпросът бе насочен към Дейв, който отвърна твърдо:

- Ще разчитам на онова, което момчето ми казва. Да, наистина само с това

разполагам... но знам, че видях трусовете. И ги усетих добре. Вярвам, че той знаеше

за наличието на извора още преди да избликне. Мисля, че го е усетил. Не ме питай,

не мога да обясня... - той се наведе лекичко напред, като местеше поглед от Джон

Дъглас към Оливия и обратно. - Той ме помоли да му помогна в търсенето на това

място. Мисли, че е съвсем реално, и казва, че то го зове. Може ли да бъде намерено?-

Дейв сви рамене. - На петдесет мили ли е оттук? На сто? На хиляда? Не знам. Трябва

да ида до онази библиотека утре и да се опитам да намеря някакви карти. Това е най-

доброто, на което съм способен. И Джон... сещаш се как изглеждаха онези синини на

гърдите и гърба му. Ти самият каза... Беше изненадан, че дробовете му не са

гръмнали и че още диша.

- Вярно си е, бях - отвърна Джей Ди, но говореше като на болен човек. - Изумен

съм, че е жив, така е. Но, Дейв... това не означава, че е бил мъртъв и е възкръснал!

Дейв помълча известно време. Дъждът блъскаше още по-силно по килнатите

покриви и разбитите стени на комплекса „Пантър Ридж“, чиято слава бе далечен

спомен.

Дейв погледна право в очите на Джей Ди. Каза с тих, сдържан глас:

- Ами ако наистина е?

Джей Ди удари ръба на масата с две ръце, размествайки всички малки плочки на

всички малки думички. Изправи се, намръщен като буреносен облак.

- Няма да слушам повече глупости. Благодаря ви за компанията. Възнамерявам

да поспя малко, така че лека нощ и на двама ви! - той посочи към вратата. - Бутайте

здраво, заяжда.

Дейв и Оливия пожелаха лека нощ на доктора. Дейв прибра от пода до стола си

узито с кобура му и Оливия вдигна пушката си. Вратата наистина имаше нужда от

здраво бутване. Двамата излязоха в коридора и заедно тръгнаха към стълбите.

Оливия първа наруши мълчанието.

- Струва ми се, че ужасно много ти се иска да намериш опора във вярата.

- Аха, сигурно си права. Тъжна работа, нали?

- Не чак тъжна. Трябва да призная... и аз самата се чудя за Итън. Джей също, само

че той не иска да си го признае директно. Вече е прекалено трудно да вярваш в нещо.

Че съществува по-висша сила... - тя спря да върви, Дейв също. - Значи вярваш, че

Итън има цел? И че ще е полезна за нас по един или друг начин? Каква може да е тя?