Кръвна връзка [Войните на Розите-3]

Елизабет се бе превърнала в друг постоянен обект на витаещите му мисли, най-често когато беше пил и възприятията му бяха приятно замъглени от алкохола. Тогава се сещаше за онези изразителни, полупремрежени очи, които го гледаха. В спомените си за първата им среща той винаги я улавяше, когато падаше, докато накрая почти си повярва, че е станало така. Изненадваше се колко често мисли за това.

Къщата изглеждаше солидна, с дървени подпорни греди. Домът на рицар с добро семейно име и вероятно неголямо богатство. Беше му отнело доста време да го открие, дори и с претенцията, че връщаше кучето на законния му господар. Едуард слезе от коня. В предния, застлан с камъни двор вятърът въртеше във вихрушка опадалите листа пред портата. Хората му или слязоха от конете си като него, или препуснаха в тръс, за да огледат околността. Не им беше дал нареждания да го правят, но те добре познаваха гневните му изблици и правеха всичко възможно, за да ги избегнат.

Главният вход водеше към вътрешен двор, който се виждаше през решетката. Наложи се Едуард да удря с металната си ръкавица по дървото, за да накара един прислужник тичешком да пристигне да му отвори — първият признак на живот, който се появи на това място. Старецът хвърли един поглед на герба с бялата роза и щитовете на Йорк и се разтопи от любезност. Повика господарката си, като междувременно се бореше с огромните железни резета, за да отвори вратата.

Докато треперещият старец успее да ги освободи всичките, жената пристигна. Косата ѝ вече не беше разрошена и оскубана, в нея нямаше оплетени листа или паяжини. Беше променена и той забеляза, че в тъмнозлатистата ѝ коса наистина проблясват червеникави нюанси. В нея имаше повече цветове, отколкото можеше да изброи; очите ѝ също бяха почти червеникавокафяви. Фигурата ѝ беше налята, талията…

— Доведе ли ми обратно кучето? — попита тя, уморена от този безмълвен оглед. — Което ми открадна?

Вратата се разтвори и между двамата вече нямаше преграда. Едуард пристъпи напред и я прегърна през кръста. Беше си представял този момент в сънищата и фантазиите си. Привлече я към себе си и притисна другата си ръка в гърба ѝ между плешките, като с движението си я изви назад. Тя стоеше застинала, докато я целуваше, зъбите им се пресрещнаха така, че и двамата трепнаха. Зад тях в дворчето заплака дете. Едуард я пусна и Елизабет Грей остана като закована, поруменяла от шока, докосна с пръсти устните си, сякаш очакваше там да има кръв.

— Ти си… най-големият грубиян, когото съм срещала — рече.

Но той видя, че очите ѝ блестят, независимо от изумения тон. Беше усетил мекота в устните ѝ и с голямо задоволство установи, че кожата ѝ се е зачервила. Развеселено си помисли, че това е нещо, което по-слаб мъж, по-нисък, никога не би проумял. Без това познание такъв мъж никога не би разбрал една красива жена. Той ще се жалва и коси или ще го имитира, дори ще го нарече разбойник или дявол, но Едуард ясно забеляза, че тя изпитва интерес към него, и знаеше, че той е неподправен. Стоя така дълго, като я изпиваше с очи.