Кръвна връзка [Войните на Розите-3]
- Автор: Иггульден Конн
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кръвна връзка [Войните на Розите-3]». Краткое содержание книги:
Пътят от Сейнт Олбънс водеше директно при Епископската врата, паралелно на един друг път към Мургейт, само на няколкостотин метра покрай стената. Това се оказа и единственото участие на крал Хенри по време на прехода. Когато Съмърсет попита кралицата от коя порта би желала да влезе в града, някакъв мимолетен спомен просветна в паметта на краля и той вдигна очи, само за миг.
— Бих искал да вляза през портата на баща ми — срамежливо продума той.
Говореше за Мургейт, врязана в масивната римска стена още преди крал Хенри да се роди, тъй като пътищата на север се задръстваха от каруците и тълпите, и ставаше все по-зле с всяка измината година. Без да продума, Съмърсет изпрати напред нова заповед и първите редици се прехвърлиха на пътя към Мургейт, който беше издигнат на почти два метра над земята, толкова мек на места, че можеше да се превърне в капан за някой кон или ездач. Този път бе построен със средства от лондонските данъци и беше добре поддържан и сух дори през зимата. Придвижваха се бързо и портата се виждаше все по-голяма на хоризонта.
Лондонската стена се защитаваше от войници от градския гарнизон. Маргарет долавяше тъмните очертания на фигурите им още от половин километър разстояние. През годините бе напускала и се бе връщала в града много пъти, към и от замъка Кенилуърт, личното ѝ убежище в най-тежки времена. Не можеше да се сети дори за един случай, в който вратите да са били затворени преди залез-слънце, както очевидно бяха днес. Челото ѝ се смръщи и тя погледна настрани към придружаващите я лордове, изчаквайки някой от тях да реагира или да коментира.
Съмърсет беше онзи, който пое отговорността и изпрати напред мъже, като същевременно забави крачка за останалите. В ушите им още звучеше хапливата му заповед, бесен заради това, че някой глупак е затворил вратите на града за краля. Маргарет източи врат, както яздеше, и наблюдаваше как вестоносците жестикулират в сянката на стената. Мъжете отгоре се наведоха, но огромната маса желязо и дъбово дърво си остана неподвижна и тя запримигва объркано. Кралската армия не можеше да се движи по-бавно. Гледаше как пратениците на Съмърсет се връщат и изразяват припряно изненадата си. Лицата им бяха аленочервени, толкова добре кралицата виждаше. Подобен цвят обагри и лицето на Съмърсет, докато ги слушаше, поел с коня си към нея. Преди да успее да достигне Маргарет, херцогът нареди на цялата армия да спре.
Няма и стотина метра деляха първата им редица от Лондонската стена, но огромните порти останаха затворени.
Едуард Йоркски придърпа по-плътно наметката си, вече раздразнен. Викаха го обратно към задълженията му; усещаше ги като въжена примка около врата си. За първи път това усещане се появи, когато главният иконом на баща му го издири в Уелс и чака търпеливо три дни, докато той му крещеше и го ругаеше, и го пращаше по дяволите. Хю Паучър беше белокос мъж от Линкълншир, сигурно вече преминал шейсетте, макар че бе невъзможно да се каже със сигурност. Върху лицето на стегнатия, жилав иконом беше изписано дълбоко раздразнение, едва ли не болка, сякаш сега прекарваше по венците си оса, но един ден щеше да изплюе гадното нещо. Паучър понесе бурята на неговите бесове с презрително мълчание, докато накрая младият гигант не се съгласи да го изслуша.
Титлата на баща му означаваше, че Едуард е наследил дузина имения с прислуга и васали, които наброяваха стотици, дори хиляди. Баща му внимателно бе надзиравал тези имоти и хората, които ги управляваха, съзнаваха идеално границите на собствената си власт и не биха я прекрачили дори с една стъпка от страх да не загубят препитанието си. За подобен род работа Едуард нито имаше желание, нито го вълнуваше, макар че с удоволствие прие торбата със златни монети, която Паучър бе донесъл.
С човека на баща му идваха и задълженията; те пристегнаха гърдите му, обвиха го в стегнатата прегръдка на многото задушаващи закони и правила, и причини да изтрезнее. Можеше да отпрати Паучър, разбира се. За малко да го стори, щом разбра, че е насъбрал набор от писари от най-близките имения, които да му помагат и да обучават младия си господар. Сега тази котерия от служещи го придружаваше навсякъде, където отидеше, всичките с мастило по пръстите и със свитъци, пристегнати с кожа и восък. Все повече и повече имаше за четене, все едно колко често гневно се впускаше с мастифа и неколцина от по-буйните си рицари да ловува за по няколко дни. Но в случаите, когато се съгласяваше, мислите му неизменно се разсейваха от четенето, най-често към баща му и брат му Едмънд.