Кръвна връзка [Войните на Розите-3]

Той чуваше дишането на жената — по-силно в тази падина, отколкото би звучало горе на открито. Чакаше я, задоволявайки се само да потупва и глези кучето, докато собственото му дишане се върне към нормалното. Ранените вълци около него скимтяха и се зачуди дали да не прекрати агонията им с нож, но после се отказа. Те го бяха нападнали и от преживяното го беше дострашало, макар да не би го признал пред никого. Какво като имаше доспехи и нагръдник — вълците в зряла възраст бяха тежки и бързи като светкавица. Ако се беше повалил по гръб, знаеше, че веднага щяха да му прегризат гръкляна. Още пазеше спомена за жълтите зъби, които тракнаха тъй близо до окото му, че очакваше да го прониже болка.

Сякаш векове минаха, докато чакаше — присъствието на жената отгоре беше осезаемо, но той не реагираше. Беше се спуснала до средата, после спря на едно по-стръмно място, гранитна плоча, покрита с мъх, на около десетина метра над земята. Беше твърде високо, за да скочи, и я чуваше как се движи напред-назад отчаяна, търсейки друго стъпало или нещо, за което да се хване, но очевидно не намираше.

После я чу как се подхлъзва и погледна нагоре, когато тя изруга. Онова, за което се бе хванала с две ръце, неочаквано се изтръгна от земята. Жената полетя с размахани ръце, като в последния момент се изрита далеч от каменната стена и сега летеше към него — тъмна фигура на фона на бледото небе. Трябваше само да се надигне и да направи крачка, за да я хване.

Едуард я наблюдаваше и небрежно чешеше кучето, когато тя се строполи до него и остана да лежи, загледана към небето. Не знаеше дали се е наранила тежко. Кучето се претърколи на крака и изприпка до нея. Опашката му се мяташе неудържимо, докато скимтеше и квичеше, ближеше я по лицето и завираше нос в разтворените ѝ длани. Едуард изниза парче връв от примката около кръста си и започна да прави нашийник за кучето.

— Ще ти трябва име, синко — рече той. Озари го една мисъл и погледна към нея. Тя още не можеше да си поеме дъх и лежеше там, където беше паднала, независимо от всички ласки и цялата слюнка от кучето. — Как му викаш?

Жената изведнъж простена, опитвайки се да стане. Лицето и ръцете ѝ бяха страшно изподрани, боядисани в кафяво и зелено. В дългата ѝ коса имаше листа. В обикновен ден може би, когато не беше падала и не се беше драла по скалата, би могла да се нарече красива. Дори сега, както го гледаше втренчено, очите ѝ бяха впечатляващи, огромни и блеснали от гняв.

— Той е мой, който и да си ти — рече. — А братята ми идват по пътеката след мен, ако си решил да ме нападаш.

Едуард махна небрежно с ръка към пътеката.

— Аз имам цяла армия някъде тук наоколо — и ловна дружина от четирийсетина другари. Не се боя от братята ти, нито от баща ти. Нито пък от теб. Но кучето е мое, затова ми кажи как се казва.