Кръвна връзка [Войните на Розите-3]

Щом слънцето легна на хоризонта и обагри стените в златно, Маргарет удовлетвори молбата на капитаните си да позволи да изпратят ловни дружини или дори да вземат храна от селата край града на разстояние до един ден път с кон. Тя внимаваше да изпраща само малки групички, по пет-шест ездачи наведнъж, но истината беше, че положението бе съвсем отчайващо. Ако вратите останеха затворени, в армията ѝ щеше да настъпи глад и това да я принуди да се придвижи. Не знаеше какво би се случило след това, ако откажеха всичките богатства и власт на Лондон на краля и армията му. Такова нещо не се беше случвало никога дотогава.

Още от пристигането им пред града Дери Бруър действаше тясно в съдружие със Съмърсет, като двамата потушиха взаимната си неприязън, изправени пред по-важните проблеми. Заедно проводиха официални пратеници пред вратите, за да изискат влизането на краля. Не откриха кралския печат, но Съмърсет написа дузина писма, използвайки своя собствен, и отчаянието му бе очевидно. Дери разпращаше съобщения от друг характер, пускаше ги по млади момчета покрай стената, където стражите нямаше да са чак толкова надменни.

Не че Лондон не знаеше за армията, разположена пред стените му. Нито Маргарет, нито пък лордовете ѝ можеха да го разберат. Те бяха победителите срещу Йорк. Те бяха възстановените на власт Ланкастър. Въпреки това не можеха да прекрачат прага на Лондон, следени от нервни стрелци с арбалети на рамото, сякаш бяха някаква чуждоземна сила от нашественици или пък бунтовници от армията на Джак Кейд.

Официалното искане за влизане беше вдигнато с въжета и изчезна навътре в града. Съмърсет се качи отново на коня си, за да чака в първата редица, все още убеден, че портите ще се отворят. Откъм дясното му рамо слънцето започваше да потъва. Конят му стържеше с копита настилката на пътя, но въпреки това остана на едно място. Столичният град на владенията на крал Хенри не можеше просто да остави краля и кралицата да мръзнат на открито. Младият херцог чакаше, знаменосците му стояха ясно видими до него на пътя, готови да навлязат в града като авангард на колоната веднага щом портите се разтворят. Светлината бързо избледня, студът ги захапа с падането на здрача и луната бавно изплува на небето.

Съмърсет осъзна, че трепери в доспехите си. Раздвижи се, разтърси глава със скърцане на метал и едва забележимо се прегърби, отпускайки мускулите си.

— Намерете място да спите — остро подхвърли на хората си. — Няма да отворят вратите нощем. Това значи чакане до утре, мътните да ги вземат.

Обърна коня си и в тръс се запъти обратно към импровизирания лагер, който беше изникнал на самия път. Изобщо не помагаше и фактът, че земята наоколо им беше мека и мокра. Мъж, застанал там прав, щеше само за няколко минути да установи, че ботушите му са залети от зеленикава вода. Със сигурност не можеха да спят върху подобно блато, затова се видяха принудени да се наблъскат върху всяко сухо местенце на пътя, разпростирайки се на километри назад. Беше страшно неудобство и мъчение, но никой не си бе представял, че може да ги държат извън града.