Кръвна връзка [Войните на Розите-3]

— Ела ми пак на гости, Едуард. Може би без компанията ти.

И преди да бе успял да стори друго, освен да я изгледа изненадано, тя завъртя полите си и изчезна. Старецът, който отвори вратата, го погледна с почитание и възхищение в очите, после сякаш същия огромен интерес у него предизвикаха ботушите му.

— Да вкарам ли, ъъ, кучето вътре, милорд? В крайна сметка господарката не каза какво да сторя.

— Какво? О!

Той обърна очи към черно-белия мастиф, който сега лежеше по гръб и риташе с единия крак във въздуха, без да показва каквито и да е признаци на безпокойство. Усети, че кучето го наблюдава.

Въздъхна. След като вратата се затвори зад Елизабет, той усети, че нещо вътре в него се променя, нещо се стегна, за което не знаеше, че е било разхлабено. В началото отговорностите на баща му бяха голямо тегло за него. Сега нещо дълбоко в него се запечата и нещата се промениха. Имаше дела, които трябваше да свърши, а никой друг освен него не можеше да стори. Те бяха негова отговорност и той осъзна, че не му тежат, ами му дават сила, а силата идва от тежестта. Това беше проникновение за него.

За първи път, откакто се помнеше, го прониза вина за нещо, което бе направил. И нямаше значение, че Елизабет му бе подала всички сигнали, че го харесва. Да се натрапва на омъжена жена беше като да се напие до козирката или пък да се бие в юмручен бой с яки ковачи, докато ги наложеше така, че да не могат да стоят на краката си. Той простена едва чуто, вдигна глава и пое дълбоко въздух. Видя се като дете да бяга от задълженията си и се засрами.

Погледна на юг, покрай къщата и дърветата, и си представи как кралица Маргарет и благородните ѝ лордове надигат чаши с вино и се поздравяват с победата. Все още се чувстваше раздвоен — югът го зовеше, за да иска разплата, а северът го държеше с мисълта за бащиното му унижение. Пролетта идваше. Как да напусне севера, като знаеше къде е главата на баща му? А и как да не го напусне, след като враговете му са още живи?

— Да, вземи го — каза той на стареца, който стоеше ококорен и изнервен от безмълвието на този гигант. — Няма да ме има известно време, затова то трябва да остане при господарката си. Дай му кокал от овнешко месо. Обича го.

— Надявам се, че ще ви видим отново, милорд?

Едуард сведе поглед и му се усмихна. Не че скръбта му бе отминала. Просто тя вече не можеше да го съсипва и потиска с всяка глътка въздух. Знаеше, че баща му го наблюдава и че има дълг за изплащане. Мислите му бяха бистри, дишаше бавно и спокойно.

— Може би, ако доживея. И ако ти също доживееш. За човек като теб, който е видял толкова много зими, сигурно всеки ден е благословен от Бога.

Старецът премигна, без да знае как да реагира. През това време Едуард се обърна и приближи до мястото, където държаха коня му. Капитаните му бяха наблюдавали и слушали всичко и сякаш усетиха някаква промяна, а и конете се движеха неспокойно, искаха да тръгват.