Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Много ли е зле? — обърна се Кенеб към Фарадан Сорт.
— Не можахме да стигнем до тях. Но все още има надежда. Юмрук, Бийк казва, че трябва да бързаме.
Юмрукът се обърна към Бийк и младият мъж се сви притеснено. Вниманието от страна на важни особи винаги го притесняваше.
Кенеб кимна и въздъхна.
— Иска ми се да изчакаме още, в случай, че… — Но после поклати глава. — Добре. Време е да сменим тактиката.
— Да, сър — отвърна капитанът.
— Натискаме здраво. Към столицата. А ако се натъкнем на нещо, с което не можем да се справим… справяме се.
— Да, сър.
— Капитане, съберете десет отделения с пълен състав тежка пехота. Поемете командването на ариергарда.
— Слушам, сър. — Тя се обърна и хвана Бийк под мишницата. — Искам да те видя на носилка, Бийк — каза му и го поведе със себе си. — Да поспиш.
— Не мога, сър.
— Ще спиш.
— Не, наистина не мога. Свещите не искат да угаснат. Вече не. Няма да угаснат. — „Никога вече, капитане, и не защото не те обичам, а защото те обичам и съм готов да направя всичко, което поискаш от мен. Но просто не мога и не мога дори да го обясня. Само че е твърде късно.“
Не беше сигурен какво видя тя в очите му, не беше сигурен колко от неизреченото чу все пак, но стисналата го ръка се отпусна, стана почти милувка, тя кимна и извърна поглед.
— Добре, Бийк. Помагай да пазим гърба на Кенеб тогава.
— Да, сър. Ще го направя. Само ме гледайте, ще го направя. — Помълча малко, докато крачеха един до друг през лагера, а след това попита: — Сър, ако има нещо, с което не можем да се справим, как все пак ще се справим с него?
Не разбра дали тя изсумтя, или пък се изсмя, преди да му отвърне:
— Зъбите на сърпа напред и продължаваме, Бийк. Хвърляме обратно всичко, което хвърлят по нас. Продължаваме, докато…
— Докато какво?
— Всичко е наред, Бийк. Добре е да загинеш редом до другарите си. Добре е. Разбираш ли ме?
— Да, сър. Добре е. Защото са мои приятели.
— Точно така, Бийк.
„И точно затова не е нужно никой да се тревожи, капитане.“
Кенеб гледаше как бойците му се строяват в походна колона. За бърз марш, сякаш тези окаяни души не бяха достатъчно изтощени. Но не можеше повече да се движат на прибежки и да се крият. Врагът беше обърнал играта и имаше числено предимство — и дори може би вече не отстъпваше на свирепия дух на неговите малазанци.
Беше станало неизбежно. Никоя империя не пада така лесно, с омекнали колене. След многото ръгания и мушкания тя най-сетне се обръща озъбена и зъбите се забиват дълбоко. И тези, които кървяха, бяха вече неговите морски пехотинци. „Но съвсем не толкова зле, колкото се боях. Виж ги, Кенеб. Изглеждат по-зли от всякога.“
— Юмрук. Те са готови — каза Том Тиси до него.
— Виждам, сержант.
— Не, сър. Искам да кажа: готови за вас.
Кенеб се взря в черните мънистени очи на набития мъж. Не беше сигурен какво прочете в тях. Каквото и да беше, изгаряше.
— Сър — каза Том Тиси, — ние сме затова. Всичко това. Обучени да играем повече от една игра, нали? Забихме достатъчно здраво, за да ги раздразним, и ето ги вече, всички проклети едури, привлечени от нас като магнит. Сега ще ударим така, че да ги извадим от равновесие, и Гуглата да ме вземе, кръвта ми ври от това! На всички нас! Тъй, че моля, сър, дайте заповед за марш.
Кенеб се взря още за миг в лицето му и кимна.
Сред ехтящия й смях Корик налетя върху тримата едури, тежкият му меч изби две от копията, които мушкаха към корема му. С лявата си ръка спипа дръжката на третото и с нейна помощ се издърпа напред. Острието на меча му порази в лицето воина отдясно — не толкова дълбоко, че да нанесе смъртоносна рана, но достатъчно, за да швирне заслепяваща кръв. Срещу средния сниши рамо и го удари здраво в средата на гръдния кош — толкова здраво, че го надигна от земята и го отпрати назад. Без да пуска третото копие, извъртя воина и заби върха на меча си в гърлото му.
Обърна се рязко към първия воин, но видя, че един от метателните й ножове вече го е пронизал в едното око. Затова се хвърли напред към едура в средата, мечът засече с ярост и ръцете на едура — вдигнати, за да го опазят от атаката — паднаха отсечени, и полукръвният сети можа да нанесе трошащия черепа удар.
Чак тогава се обърна.
— В името на Гуглата, ще спреш ли най-после този проклет смях?
Но Смайлс беше коленичила и се тресеше от смях, докато прибираше метателния си нож.
— Богове! Не мога да си поема дъх! Чакай… чакай малко…
Корик изръмжа и се огледа — тази плетеница от тесни улички оформяше идеални места: водиш на бегом, свиваш по фланга, обръщаш се и избиваш кучите синове. Все пак никой не беше замислял да превърне това гадно селище в място на последния им бой. Освен може би едурите, които вече го бяха обкръжили напълно и пробиваха навътре, къща по къща, уличка по уличка.