Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
И сега двамата с капитана яздеха на дневна светлина и се опитваха да намерят пътя обратно към Юмрук Кенеб и всички отделения, които се бяха свързали с ротата му. Четиристотин морски пехотинци за последните два дни. Бийк и капитанът бяха поели на изток в опит да се свържат с отделенията, които се бяха придвижили много бързо и по-далече от останалите, но ги бяха изтласкали назад — твърде много Тайст Едур имаше помежду им. Знаеше вече — Фарадан Сорт се опасяваше, че тези отделения са изгубени. И да не бяха вече загинали, все едно че бяха.
Също така беше съвсем сигурен, че това нашествие изобщо не върви според плана. Нещо в тъмните очи на капитана му подсказваше, че не само те двамата непрекъснато се натъкват на неприятности. А и в края на краищата бяха намерили три избити отделения. О, бяха взели скъпа цена за тази привилегия, както бе казала Фарадан Сорт, след като обиколи поляната с купищата трупове и огледа следите от кръв, водещи навътре в леса. Бийк го долавяше просто в безмълвния вой на смърт във въздуха, в онзи студен пламък, който беше дъхът на всяко бойно поле. Вой, замръзнал като потрес в дърветата, в стволовете, в клоните и листата. И в земята, процеждаше се като мъзга и Лили, милата му дореста кобилка, не искаше и една стъпка да направи в онази поляна, и Бийк знаеше защо.
Висока цена, да. Точно както беше казала тя. Само дето не беше платено с монети. А с живот.
Подкараха уморените си коне нагоре по един обрасъл с храсти сипей и Бийк трябваше да се съсредоточи още повече, за да заглуши звука на дращещите копита и плющенето на клони. Свещта в главата му изведнъж лумна и той залитна в седлото.
Капитанът се пресегна и го задържа.
— Бийк?
— Горещо е — измърмори той. И изведнъж видя накъде води всичко това и какво му предстои да направи.
Най-после стигнаха до върха и Фарадан Сорт каза:
— Стой.
„Да!“ Бийк въздъхна.
— Точно пред нас, капитане. Намерихме ги.
Точно пред тях имаше двайсетина нападали дървета, полуизгнили, а отсам тях имаше малко блатясало езеро, над което хвърчаха рояци блещукащи насекоми. Двама морски пехотинци, оплескани с кал, се надигнаха на отсамната страна на брега, със заредени арбалети.
Капитанът вдигна дясната си ръка, направи няколко бързи жеста и бойците отпуснаха арбалетите и им махнаха да продължат напред.
Един маг се беше присвил в падината до едно от нападалите дървета. Капитанът кимна на Бийк, малко изнервено, и двамата дръпнаха юздите на десетина разтега от езерото.
Магът извика от укритието си:
— Очаквахме ви. Бийк, толкова ярко светиш, че едва не ме заслепи. — Засмя се. — Спокойно, едурите няма да го видят, дори и заклинателите им. Но на твое място бих го потушил малко, Бийк. Ще изгориш.
Капитанът се обърна към него и кимна.
— Хайде отдъхни малко, Бийк.
„Да отдъхна? Не, отдих не може да има. Вече не.“
— Сър, насам идват стотици едури. От северозапад…
— Знаем — каза другият маг и изпълзя от укритието си като жабок на тъмно. — Просто си приготвяхме пътните сандъци, униформите са изгладени и знамената обшити със злато.
— Наистина ли?
Тя стана сериозна, а в очите й се появи онзи мек поглед, който напомни на Бийк за онази гледачка, която беше наела майка му, същата, която баща му изнасили и тя трябваше да си отиде.
— Не, Бийк, просто се шегува.
Колко лошо, помисли си той. Щеше да му хареса да види златните нишки.
Слязоха и поведоха конете покрай нападалите дървета, и ето, че пред очите им се появи лагерът на Юмрука.
— Милост на Гуглата! — възкликна Фарадан Сорт. Още има.
— Шестстотин седемдесет и един, сър — каза Бийк.
И точно както беше казал магът, канеха се да тръгнат, щъкаха като мравки от разритан мравуняк. Имало беше ранени — много, — но лечителите си бяха свършили работата и всичката кръв миришеше на стара, а миризмата на смърт си беше там, където й се полагаше, при десетината гроба от другата страна на поляната.
— Ела с мен — подкани го капитанът, след като двама войници поеха конете им, и Бийк тръгна след нея към чакащите ги Юмрук Кенеб и сержант Том Тиси.
Чувстваше се странно да стъпва отново по земята след толкова дълго време в непривичното ледерийско седло. Сякаш земята се огъваше под ходилата му, всичко изглеждаше някак крехко и уязвимо. „Да. Моите приятели.“