Крахът на титаните [bg]

Гас нареди хората, които са будували цяла нощ, да бъдат сменени от такива, които са отпочинали малко. После мина от позиция на позиция, като все се придържаше зад сградите, които излизаха на брега. Предлагаше начини за подобряване на прикритието — как някоя картечница да се премести зад по-тесен прозорец, как стрелците да се предпазват от летящите отломки с листове гофрирана ламарина, или как да се трупат камари трошляк от двете страни на картечницата. Ала най-добрият начин хората му да се защитят беше да направят живота на противниковите стрелци невъзможен.

— Дайте на копелетата да се разберат — казваше Гас.

Войниците откликваха с готовност._ Хочкис_ даваше по четиристотин и петдесет изстрела в минута, а обхватът му беше четиристотин ярда, така че картечницата беше много ефективна за обстрел на отсрещния бряг на реката. Минохвъргачката Стоукс не вършеше такава работа — траекторията й беше параболична, предназначена за окопен бой, когато прекият огън беше безполезен. Пушечните гранати обаче бяха особено разрушителни на близко разстояние.

Противниците се биеха като боксьори в бъчва. Непрестанният шум на стрелбата беше направо оглушителен. Сградите рухваха, ранените войници крещяха от болка, омазаните с кръв санитари търчаха от брега към лазарета и обратно, а бегачите носеха още боеприпаси или пък кани с горещо кафе на уморените артилерийски разчети.

През този ден Гас някак механично отбеляза, че не се страхува. Не се замисляше често за това — имаше прекалено много работа. По пладне, докато стоеше в лавката във фабриката за шевни машини и се наливаше със сладко кафе с мляко вместо обяд, той за кратко се удиви на тази непозната личност, в която се беше превърнал. Сякаш Гас Дюър наистина можеше да тича от сграда в сграда по време на артилерийски обстрел и да крещи на хората си да дадат на копелетата да се разберат? Същият човек по-рано се боеше, че ще изгуби присъствие на духа и ще избяга от сражението. А когато то почна, той едва се замисляше за собствената си безопасност, понеже беше прекалено зает с опасността за войниците. И как стана това? После дойде един ефрейтор и доложи, че отрядът му загубил специалния ключ, който се ползва за смяна на прегрелите дула на картечниците, така че Гас глътна остатъка от кафето и хукна да реши проблема.

Вечерта наистина преживя един тъжен момент. Беше сумрачно и той случайно погледна през строшения кухненски прозорец към онова място на брега, където Чък Диксън загина. Вече не беше потресен от изчезването му във взрива — през последните три дни се беше нагледал на още много смърт и разруха. Сега беше потресен от друго: даде си сметка, че някой ден ще се наложи да говори за този страшен миг с родителите на Чък, Албърт и Емелин, притежатели на банка в Бъфало, и с младата му съпруга Дорис. Тя толкова се противеше на влизането на Америка във войната — навярно се боеше точно от нещо такова. И какво щеше да им каже Гас? „Чък се сражава храбро.“ А Чък въобще не се сражава — той загина в първата минута на първата битка, без да е дал и един изстрел. Нямаше никакво значение дали е бил страхливец — резултатът пак щеше да е същият. Просто животът на Чък беше пропилян напразно.