Нож от блянове

Много скоро Карийд вече яздеше през самия лагер. Не се виждаха нито шатри, нито някакви навеси, но имаше дълги, добре подредени коневръзи и много повече мъже от конете, в зелени доспехи. Заизвръщаха глави да погледнат минаващата група, но малцина бяха станали на крака, а още по-малко държаха арбалети. Мнозина спяха, явно уморени от тежката нощна езда. Значи птичият зов им беше съобщил че не преставлява някаква заплаха. Имаха вид на добре обучени войници, но това го беше очаквал. Не беше очаквал обаче да са толкова малко. О, дърветата сигурно криеха още, но в лагера нямаше повече от седем-осем хиляди души, твърде малко, за да могат да проведат кампанията, която беше описал Луни. Изведнъж нещо го стегна в гърди-те. Къде бяха останалите? Върховната лейди можеше да е с някоя от другите банди. Дано Аджимбура да забелязваше четта им.

Посрещна ги нисък мъж, яхнал висок червено-кафяв кон, и той дръпна юздите едва когато или трябваше да спре, или да го стъпче. Предната част на главата му беше обръсната и като че ли напудрена на всичко отгоре. Все пак нямаше вид на надут галфон. Тъмното му палто можеше да е от коприна, но все пак носеше същата убито зелена броня като обикновените войници. Погледът, с който огледа Мелитен, Милен и огиерите, беше твърд и безизразен. Физиономията му не се промени, щом очите му се върнаха на Карийд.

— Лорд Мат ни описа тази униформа — каза мъжът. — На какво дължим честта да ни посети Гвардията на Смъртната стража?

Лорд Мат? Кой, в името на Светлината, беше лорд Мат?

— Аз съм Фурик Карийд — представи се той. — Желая да разговарям с Том Мерилин.

— Талманес Деловайнд — вежливо отвърна мъжът. — Искате да говорите с Том? Какво пък, не виждам нещо да пречи. Ще ви заведа при него.

Карийд смуши Алдазар след Деловайнд. Посрещачът им изобщо не спомена очевидното — че няма да пуснат него и спътниците му извън лагера, за да не разкрият местонахождението на тази войска. Не му липсваше такт. Е, нямаше да ги пуснат, освен ако не подействаше безумният план на Карийд. Мусенджи му даваше шанс за успех само едно на десет — и едно на пет да оцелеят. Лично той смяташе, че шансовете са още по-малки, но беше длъжен да опита. А присъствието на Мерилин говореше, че и Върховната лейди е тук.

Деловайнд спря пред странно идилична сцена сред дърветата — хора, насядали на походни столчета или загърнати в одеяла около малък огън под клонест дъб. Над огъня къкреше котле. Карийд се смъкна от седлото и махна на гвардейците и Аджимбура също да слязат. Мелитен и Милен си останаха на конете — за по-изгодна позиция. Най-изненадващото беше, че не кой да е, а самата госпожа Анан, някогашната собственичка на хан в Ебу Дар, седеше на едно от трикра-ките столчета и четеше книга. Не носеше вече една от онези рокли, показващи много плът, на които толкова се беше наслаждавал, но на стегнатата й на шията огърлица все така висеше обсипаният със скъпоценни камъни по дръжката нож, втъкнат между пищните й гърди. Тя затвори книгата и леко му кимна, все едно че се е върнал в „Скитащата жена“ само след няколко часа отсъствие. Лешниковите й очи бяха съвсем спокойни. Навярно заговорът щеше да се окаже много по-заплетен, отколкото си бе помислил Търсачът Мор.