Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
— Пендар подкрепя Траканд — изведнъж заяви Абеле и веднага след него Люан каза високо:
— Норвелин подкрепя Траканд.
В небесата изтрещя мълния и освети витражите по тавана.
Елейн едва се удържа да не залитне. Лицето на Биргит беше спокойно, но по връзката потече удивление. Беше свършило. Вече имаше единадесет гласа и тронът беше неин.
— Колкото повече стоят зад нея, толкова по-добре за Андор — каза и Диелин, но сякаш малко объркана. — Застанете с мен за Траканд.
Последва нова пауза — по-дълга и изпълнена със споглеждания, но после, един по един, Арател, Пеливар и Емлин заявиха, че Домовете им застават за Траканд. Заради Диелин обаче. Елейн трябваше да запомни това. Навярно след време щеше да си спечели верността им, но засега я подкрепяха само заради Диелин.
— Тя има трона — каза Елориен все така ледено. — Всичко друго са глупости.
Елейн се постара да придаде топлота на гласа си.
— Ще вечеряте ли с нас тази вечер, Елориен? Останете поне докато дъждът не поспре.
— Имам си готвачи — отвърна Елориен и се обърна към вратата. Слугинята й притича да вземе чашата й и да я сложи на масата. — Спре ли дъждът, веднага тръгвам за Шелдин. Дълго ме нямаше.
— Тармон Гай-дон наближава, Елориен. Дойде ли, няма да можеш да останеш в именията си.
Елориен спря и я погледна през рамо.
— Когато дойде Тармон Гай-дон, Тремейн ще яхнат за Последната битка и ще яздим зад Лъва на Андор. — Поредният гръм разтърси стъклата, докато тя излизаше от Голямата зала. Слугинята ситнеше по петите й.
— Ще ме придружите ли до покоите ми? — обърна се Елейн към останалите.
Зад Лъва на Андор, но нито дума за Елейн Траканд. Тъй или иначе, близо половината й подкрепа бе съмнителна, Джарид Саранд все още се вихреше на воля, с доста значителна сила, а и рано или късно щеше да си има неприятности с Елориен. В сказанията накрая всичко се оказваше подредено и спретнато. Истинският живот бе доста по-… объркан. Все пак най-сетне имаше трона. Все още предстоеше коронацията, но това вече бе формалност.
Поведе ги от Голямата зала, бъбреше си с Люан и Пеливар, гръмотевиците в небесата забиха като бойнибарабани, в боен марш за Тармон Гай-дон. Колко ли още оставаше, преди знамената на Андор да тръгнат в Последната битка?
Глава 36
Под един дъб
Слънцето беше високо над планинските хребети. Карийд препускаше през леса към тъй наречените Теснини на Малвайд — бяха някъде на две мили напред. През широкия пет мили процеп в планините минаваше пътят от Ебу Дар за Люгард, на миля на юг. До Теснините щеше да намери лагера, който беше открил Аджимбура. Аджимбура не беше чак такъв глупак, че да се опита да влезе в лагера, тъй че Карийд все още не знаеше дали не влиза в смъртен капан за нищо. Не, не за нищо. За Върховната лейди Тюон. Всеки от Гвардията на Смъртната стража бе готов да загине за нея. Честта им беше дълг, а дългът често означаваше смърт. В небето се рееха само няколко пухкави бели облачета, без никаква заплаха за дъжд. Винаги се беше надявал, че ще загине под светлината на слънцето.
Беше взел много малък отряд. Аджимбура на дорестия му кон с бяло по краката да показва пътя, разбира се. Дребничкият жилав мъж беше отрязал рижата си плитка с бели кичури в знак на преданост. Мъжете от планинските племена взимаха тези плитки като трофеи от убитите в безкрайните си кръвни вражди и да нямаш плитка означаваше, че си опозорен в очите на всички племена и родове, че си се самопровъзгласил за страхливец. Тази преданост бе към Карийд, а не към Върховната лейди или Кристалния трон, но предаността на Карийд бе към тях, тъй че нещата се свеждаха до същото. Двама от Гвардията яздеха зад Карийд — с излъскани до блясък червено-зелени доспехи, също като неговите. Харта и двама от Градинарите крачеха отстрани, вдигнали брадвите си на рамо — с лекота поддържаха скоростта на конете. Техните доспехи също блестяха. Мелитен дер’сул-дам на Върховната лейди — дългата й побеляла коса бе вързана с яркочервена панделка — яздеше дългокрака сива кобила и сребристата каишка на ай-дам свързваше лявата й китка с шията на Милен. Едва ли можеше да се направи нещо повече, за да изглеждат още по-внушително, но ай-дам и синята рокля на Мелитен, с червените плохи на полите, както и бюстието със сребърните назъбени мълнии щяха да привлекат всяко око. Покрай тях никой изобщо нямаше да забележи Аджимбура. Другите бяха назад с Мусенджи в случай, че наистина се окаже капан.