Нож от блянове

— Том — каза Деловайнд, — това е Фурик Карийд. Иска да поговори с човек, който „се нарича“ Том Мерилин.

— С мен? — попита невярващо дългокракият белокос мъж и се надигна тромаво. Десният му крак явно беше малко вдървен. Някаква стара бойна рана може би? — Но аз не се „наричам“ Том Мерилин. Това си ми е името, макар да се изненадвам, че го знаете. Какво искате от мен?

Карийд смъкна шлема си, но преди да си отвори устата, притича една хубава жена с големи кафяви очи — и още две по петите й. И трите бяха с онези прословути айезседайски лица: погледнеш ги — и ти заприличат накъм двайсет, в следващия миг — на два пъти повече а в третия — някъде по средата. Много объркващо.

— Това е Шерейн! — извика хубавата жена, зяпаше Милен. — Освободете я!

— Наистина не разбираш, Джолайн — заговори сърдито едната от жените, притичали с нея. Беше с тънки устни и тесен нос и изглеждаше все едно, че може и камъни да сдъвче. — Тя вече не е Шерейн. При първа възможност ще ни предаде.

— Теслин е права, Джолайн — намеси се третата. Бе по-скоро чаровна, отколкото хубава, с дълга черна коса, падаща до кръста. — Ще ни предаде.

— Не го вярвам, Едесина — сопна се Джолайн. — Ще я освободите веднага — изръмжа тя на Мелитен — или…

И изведнъж изохка.

— Казах ти — въздъхна горчиво Теслин.

Някакъв младок на тъмнокафяв кон с плоска муцуна препусна в галоп към тях, спря и скочи от седлото.

— Какво, става тук по дяволите? — изрева сърдито и закрачи към огъня.

Карийд не му обърна внимание. Защото Върховната лейди Тюон беше дошла с младия мъж — яздеше кон на черни и бели ивици, каквито не беше виждал никога. Селусия беше до нея, на дореста кобила, с увита в пурпурен шарф глава, но той не можеше да откъсне очи от Върховната лейди. Беше й порасла къса черна коса, но с нищо не можеше да сбърка лицето й. Тя само го погледна веднъж, безизразно, и отново впи погледа си в младия мъж. Карийд се зачуди дали изобщо го е познала. Вероятно не. Много време беше изтекло, откакто служеше в личната й охрана. Не погледна през рамо, но беше сигурен, че юздите на дорестия кон на Аджимбура ги държи един от гвардей-ците. Привидно невъоръжен и без дългата плитка, която го отличаваше, Аджимбура трябваше без проблеми да се е измъкнал от лагера. Постовете изобщо нямаше да го забележат тоя дребосък. Аджимбура беше добър бегач, а и умееше да се промъква добре. Скоро Мусенджи щеше да разбере, че Върховната лейди наистина е тук.

— Тя ни заслони, Мат — каза Джолайн, а младокът смъкна шапката си и закрачи към коня на Мелитен, сякаш се канеше да дръпне юздите му от ръцете й. Беше дългокрак, въпреки че не можеше да се нарече висок, и носеше черен шал, провиснал на гърдите му. Ако се съдеше по това, май трябваше да е оня, дето всички го наричаха „Играчката на Тилин“, и това, че беше играчка на кралицата, като че ли беше единственото му качество. Сигурно беше така. Играчките рядко притежаваха нещо друго. Странно, но не изглеждаше достатъчно красив за играчка. Изглеждаше як обаче.