Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Мат се изсмя горчиво. Кръв и кървава пепел! Пръстенът беше само нескопосан опит на майстора, беше го купил само защото му се лепна на пръста; готов беше да се отърве от онези спомени за лицето на Ястребовото крило, както и от всички други стари спомени, стига с това да можеше да махне проклетите змии от главата си; и все пак тези неща му бяха донесли съпруга. А и Бандата на Червената ръка изобщо нямаше да съществува без онези спомени за битки.
— Май това, че съм тавирен, действа на мен самия толкова, колкото и на всеки друг. — За миг си помисли, че тя отново ще го чукне по главата, и й се усмихна с най-хубавата си усмивка. — Още една целувка, преди да тръгнеш?
— Нямам настроение за това — отвърна хладно Тюон. Строгият съдия отново се беше върнал. Всички затворници да се осъдят незабавно. — Може би по-късно. Би могъл да се върнеш с мен в Ебу Дар. Вече имаш почетно място в Империята.
Мат поклати глава — изобщо не се поколеба. Нямаше да има „почетно място“ за Лейлвин или Домон, никакво място — за Айез Седай или Бандата.
— Следващия път, когато видя сеанчанец, очаквам, че ще си някъде на полето, Тюон. — Огън да го изгори, щеше да се случи. Каквото и да правеше, животът му като че ли вървеше натам. — Ти не си ми враг, но империята ви е.
— Ти също не си мой враг, съпруже — отвърна тя хладно. — Но аз живея, за да служа на Империята.
— Е, май трябва вече да си събирате нещата… — почна Мат и млъкна, щом чу тропота на конски копита.
Ванин дръпна юздите на косматия си сив кон до Тюон, погледна накриво Карийд и останалите от Смъртната стража, изплю се през дупката между зъбите си и изсумтя:
— В едно селце, на пет мили западно оттук, има някъде към десет хиляди войници. Само един сеанчанец, доколкото разбрах. Другите са алтарци, тарабонци и амадицийци. Всички на коне. Мисля, че разпитват за хора с броня като на тоя. — Кимна към Карийд. — И според слуха, който убиел едно момиче, дето, както го описват, много прилича на Върховната лейди, получава сто хиляди златни корони. Направо лиги точат за тия пари.
— Мога да се промъкна покрай тях — каза Карийд. Лицето му бе спокойно, направо ведро. Но гласът му прозвуча като изваден меч.
— А ако не можеш? — попита кротко Мат. — Едва ли е случайно, че са толкова близо. Надушили са те. Още едно надушване — и край с Тюон. — Карийд се намръщи.
— Смяташ да се отметнеш от думата си? — Изваден меч, който много бързо може да влезе в употреба. Още по-лошото бе, че Тюон наблюдаваше. Гледаше Мат наистина като суров съдия. Огън да го изгори, ако тя загинеше, нещо щеше да изсъхне в него. А единственият начин да го предотврати, да е сигурен, че е предотвратено, бе да направи онова, което мразеше повече и от работата. Беше си мислил, че воденето на битки, колкото и да ги мразеше, все пак е по-добре от работенето. Близо деветстотинте загинали само за няколко дни го бяха разубедили.
— Не. Тя тръгва с вас. Но ми оставяте дванайсетима от вашата Смъртна стража и няколко Градинари. Като ще им отвличам вниманието от вас, трябва да ги накарам да си помислят, че аз съм Карийд.
Тюон остави повечето дрехи, които Мат й беше купил, защото трябваше да пътува с лек багаж. Но букетчето розови пъпчици от червена коприна си го прибра в дисагите, сгънато в ленена кърпа грижливо, все едно пъпчиците бяха от стъкло. Нямаше с кого да се сбогува освен с госпожа Анан — разговорите с нея наистина щяха да й липсват, — така че двете със Селусия се приготвиха бързо. Милен се усмихна толкова широко, като я видя, че трябваше да погали по главицата мъничката дамане. Явно вестта за случилото се се беше разнесла, защото докато минаваха през лагера със Смъртната стража, мъжете от Бандата й се покланяха. Много й напомняше на прегледа на полковете в Сеандар.