Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Надявам се, че повечето от вас са по-мъдри. Че знаете кое е главното. Надявам се, че сте дошли да чуете историята, а не да прелистите набързо страниците, за да се доберете до финала. Лко искате да видите края, трябва само да отгърнете последната страница и да прочетете онова, което е написано там. Ала всички финали са жестоки. Всеки край е затворена врата, която никой човек (пък бил той и манихеец) не може да отвори. Написал съм много, но само поради тази причина, поради която си обувам панталоните сутрин, преди да изляза от спалнята — просто такъв е обичаят.
Затова, мой скъпи Верни читателю, ти казвам следното — можеш да спреш дотук. Така последният ти спомен от тази история ще бъде как си видял Еди, Сузана и Джейк в Сентрал Парк, отново заедно за пръв път, заслушани в детския хор, който изпълнява „Що за дете е това“. Дори можете да си представите, че рано или късно Ко (най-вероятно в кучешки облик с дълга шия, странни, обрамчени в златисто очи и лай, който понякога звучи като човешка реч) също ще се присъедини към тях. Би било чудесно, нали? Поне аз мисля така. И много близо до „живели щастливо до края на дните си“. По-близо от дупе и гащи, както би подметнал Еди.
Ако продължиш нататък, най-вероятно ще се разочароваш и ще се натъжиш. На колана ми остана да виси само един ключ и той отключва тази последна врата, на която пише
Това, което се намира зад нея, няма да подобри любовния ти живот, да покрие с коса плешивото ти теме или да прибави пет години към времето, което ти е отредено на тази земя (нито дори пет минути). Няма такова нещо като щастлив край. Не съм срещнал нито един, който да може да се мери с „Имало едно време“.
Всеки край е жесток.
Всеки край е просто друг начин да кажеш „сбогом“.
ДВЕ
Още ли си тук?
Добре тогава, ела. (Чу ли въздишката ми?) Ето я Тъмната кула, издигаща се в края на Крайния свят. Погледни я, моля аз. Запомни я добре.
Това е Тъмната кула по залез.
ТРИ
Той пристъпи към нея, пронизан от странното усещане, че вече е бил тук; навярно Сузана и Еди биха го нарекли déjà vu.
Розите на Кан’-Ка Но Рей се разделиха пред него в пурпурен шпалир — жълтите сърцевини на чашките им сякаш го наблюдаваха като очи — и Роланд пое по ширналата се пътека. Докато крачеше към огромната тъмносива колона, извисяваща се пред него, той се почувства така, сякаш започна да се изплъзва от света, който познаваше. Стрелеца извика имената на приятелите и възлюбените си, както се бе зарекъл, че ще стори; извика ги в сумрака с цялата сила на дробовете си, защото вече нямаше необходимост да пести енергията си, за да се съпротивлява на зова на Тъмната кула. Най-накрая се бе предал на милостта й и това му донесе най-голямото облекчение, което бе изпитвал през живота си.
Той прогласяваше имената на своите comprades и amoras114 и въпреки че всяко име се издигаше от дълбините на сърцето му, му се струваше, че открива все по-малко връзки между себе си и тях. Имената ехтяха под кървавочервеното небе и се носеха към аления хоризонт, понесени на могъщите криле на гласа му. Стрелеца извика имената на Еди и Сузана, сетне това на Джейк и накрая дойде ред и на собственото му име. Когато ехото заглъхна, проеча величествен тръбен зов — но не от Кулата, а от полето с розите. Това бе гласът на розите, които го приветстваха като истински крал.
„В сънищата ми винаги надувах своя рог — помисли си Роланд. — Трябваше да се сетя, че това е невъзможно, защото го изгубих в битката на Джерико Хил, в която изгубих и Кътбърт.“
В този миг някакъв глас над главата му прошепна:
— Трябваха ти само три секунди, за да се наведеш и да го вдигнеш. Въпреки всичкия дим, болка и смърт. Три секунди. Времето, Роланд… всичко винаги опира до времето.
Мъжът си помисли, че това е гласът на Лъча, който бяха спасили. Ако искаше да изрази благодарността си, можеше да запази тези думи за себе си — каква полза имаше от тях сега? Роланд си спомни един стих от поемата на Браунинг: „И мене ми се искаше да глътна от живата вода на дните прежни.“
Това обаче не се отнасяше за него. Споменът за миналите дни му носеше единствено печал. Живата вода на дните прежни бе за поетите и глупаците — при него тя оставяше само горчивия си вкус в устата и гърлото му.
114
Другари и възлюбени (исп.). — Б. пр.