Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Роланд застина за момент на десетина крачки от изработената от призрачно дърво порта в подножието на Кулата, очаквайки гласа на розите — приветстващия го рог — да затихне окончателно. Чувството за déjà vu си оставаше все така силно, сякаш наистина бе идвал тук и преди. Естествено, че беше идвал, каза си той — в десетки хиляди пророчески сънища. Мъжът от Гилеад погледна към балкона, където беше стоял Пурпурният крал, който се бе опитал да отхвърли силата на ка и да му попречи да стигне до бленуваната цел. Там, на около два метра над сандъците, в които се намираха останалите сничове (явно дъртият безумец нямаше други оръжия в крайна сметка), Роланд забеляза две алени очи, реещи се в смрачаващия се въздух, които се взираха в него с неизмерима ненавист. А зад тях се извиваха тънките сребристи нишки (искрящи в оранжевочервено от лъчите на залязващото слънце) на очните нерви. Стрелеца предполагаше, че очите на Пурпурния крал ще останат тук завинаги, вперили немигащия си взор в Кан’-Ка Но Рей, докато притежателят им броди по света, където бе запратен от гумичката и третото око на Художника. Или по-скоро между световете.
Роланд пристъпи до мястото, където пътеката достигаше до рамкираната със стомана врата от черно призрачно дърво. В горната й част се виждаше сигулът, който той прекрасно познаваше:
Тук остави последните два предмета от снаряжението си: кръстчето на леля Талита и верния си шестострел. Когато се изправи, видя, че първите два йероглифа са изчезнали:
„НЕОТКРИТА“ бе станало „ОТКРИТА“.
Той вдигна ръка, за да похлопа, ала вратата се отвори още преди да я докосне, разкривайки подножието на издигащо се спираловидно стълбище. В този миг до ушите му достигна тежка въздишка, която сякаш се отрони от вътрешността на постройката: „Добре дошъл, Роланд от рода Елд.“ Гласът на Кулата. Това величествено съоръжение изобщо не бе от камък, макар и да изглеждаше така; не, Тъмната кула беше жива, най-вероятно това бе самият Ган, и онзи пулс, който бе усещал дълбоко в сърцето си дори когато се намираше на хиляди левги от тук, бе пулсирането на жизнената сила на Ган.
„Комала, Стрелецо. Комала-ела-ела.“
Внезапно някакъв остър, горчив като сълзи мирис го удари в — ноздрите. Мирис на… какво? Да, на какво? Преди да може да го определи обаче, той изчезна и на Роланд не му остана нищо друго, освен да се запита дали не си го бе въобразил.
Синът на Стивън Дисчейн прекрачи прага и Песента на Кулата, която бе чувал навсякъде — дори и в Гилеад, където се прокрадваше в гласа на майка му, когато му тананикаше приспивни песнички, — най-накрая замлъкна. Отрони се още една въздишка. Вратата се затръшна с грохот зад гърба му, ала не го потопи в пълен мрак. До него достигаше светлината от стреловидните прозорчета, увенчали ствола на Кулата с възходящата си спирала, примесена с отблясъците на залеза.
Пред него се издигаха каменни стъпала — достатъчно тесни, че да затруднят изкачването и на сам човек.
— Роланд пристигна — възвести Стрелеца и думите му се понесоха нагоре по безкрайната спирала. — Ти, що си на върха, чуй ме добре и ме приеми с добро, ако можеш. А ако си мой враг, знай, че съм дошъл без оръжие и нямам никакво намерение да ти сторя зло.
И започна да се изкачва.
След деветнайсет стъпала достигна до първата площадка (точно толкова водеха и до всяка следваща). Роланд видя отворена врата, зад която имаше неголяма кръгла стая. Върху камъните, с които бе покрита стената, бяха изваяни хиляди припокриващи се лица. Повечето му бяха известни (веднага разпозна лицето на Калвин Тауър, надничащо лукаво иззад кориците на разтворена книга). Лицата се вгледаха в него и Стрелеца чу техния шепот:
— Добре дошъл, Роланд от Гилеад, избродил много левги и много светове; добре дошъл, Стрелецо от Гилеад, последен потомък на Елд.
В далечния край на стаята се виждаше друга врата, от двете страни на която се спускаха тъмночервени драперии. На около метър и половина от пода — точно на нивото на очите му — имаше малко овално прозорче, напомнящо пролука в тъмнична килия. Помещението бе наситено с някакъв сладък аромат, който Роланд разпозна без никакви усилия — така ухаеше торбичката с борови връхчета, която майка му бе сложила първо в бебешката му люлка, а сетне и в детското му креватче. Този аромат веднага пробуди спомените му за онези дни, както е характерно по принцип за миризмите; ако някое сетиво може да ни служи като машина на времето, то това е обонянието.