Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
За момент е неспособна да помръдне и ръцете й стоят като замръзнали на таблото на триколесния й скутер. Мислите за Роланд и Патрик са напуснали съзнанието й. Единственото, за което може да мисли, е Еди — Еди, който стои пред нея точно в този момент, тук и сега; Еди, който е отново жив. И има ли изобщо някакво значение, ако това не е Ключовият свят? Ако Ко-Оп Сити се намира в Бруклин (или дори в Куинс!) и възлюбеният й кара „Такуро Спирит“ вместо „Буик Електра“? Изобщо не й пукаше за това. Само едно нещо имаше значение и именно то бе парализирало тялото й и не позволяваше на ръката й да сграбчи стартера и да го завърти, форсирайки чуждоземното превозно средство към мъжа, когото обичаше.
Ами ако не я познае?
Ами ако единственото, което види, е една бездомна негърка, седнала в електрическа количка, чиито батерии съвсем скоро ще се изтощят? Една негърка без пари, без дрехи, без адрес (не и в това къде и кога, кажете благодаря, сай) и без крака? Една бездомна негърка, с която нищо не го свързва? Ами ако все пак я разпознае някъде в дълбините на съзнанието си, ала се отрече от нея по същия начин, както Петър се е отрекъл от Исус, просто защото спомените му са твърде болезнени?
А още по-лошо би било, ако Еди се обърне към нея и Сузана се сблъска с празния, безсилен и изпепелен поглед на дългогодишен наркоман. Ако, ако, ако… Междувременно снегът продължаваше да вали и скоро щеше да погребе целия свят под бялото си покривало.
„Спри да умуваш и иди при него — прозвуча гласът на Роланд в съзнанието й. — Не се сблъска с Блейн, тахийните от «Синия рай» и онази твар под замъка «Дискордия», за да подвиеш сега опашка и да побегнеш, нали така? Мисля, че имаш достатъчно кураж, за да изминеш тези няколко метра.“
Ала тя няма тази увереност, докато не вижда как пръстите й сякаш сами посягат към ръчката на стартера. Преди да го завърти обаче, в главата й отново се разнася гласът на Стрелеца — този път в тона му се долавя някаква уморена веселост.
„Сигурна ли си, че преди това не ти се иска да се отървеш от нещо, Сузана?“
Безногата жена поглежда надолу и вижда револвера на Роланд, затъкнат в колана й — досущ като пистолета на мексикански bandidos или пиратски ятаган. Тя измъква оръжието, отбелязвайки колко удобно приляга в дланта й… сякаш там му е мястото. Раздялата с него е като раздялата с любим. Трябва ли изобщо да прави това? Въпросът е кого обича повече — човека или револвера? Всичко останало зависи от отговора му.
Сузана импулсивно отваря барабана и вижда, че патроните вътре изглеждат стари, а гилзите им са потъмнели.
„Никога няма да гръмнат — мисли си тя… и без да знае откъде й е известно, точно назовава причината за това. — Мокри са.“
Тя насочва цевта към небето, поглежда през нея и изведнъж й става тъжно, макар и да не е изненадана особено — през дулото не прониква никаква светлина. Запушено е. И съдейки по всичко, явно е запушено от десетилетия. Този револвер никога няма да стреля отново. Оказва се, че в крайна сметка няма между какво да избира. Това оръжие вече не става за нищо.
Като продължава да държи револвера с лявата си ръка, Сузана завърта ръчката на стартера и малкият електрически скутер — наречен от нея „Хо Фат 3“, макар че това название вече избледнява от паметта й — безшумно се понася напред. Тя минава покрай зелен контейнер за смет с надпис „ИЗХВЪРЛЯЙТЕ ОТПАДЪЦИТЕ САМО В ПРЕДНАЗНАЧЕНИТЕ ЗА ТОВА МЕСТА!“ и пуска вътре револвера на Роланд. От тази постъпка я заболява сърцето, ала не се съмнява, че е постъпила правилно. Оръжието е тежко и веднага потъва под смачканите опаковки, рекламните брошури и остарелите вестници като камък под вода. Достатъчно дълго време е била стрелец, за да не изпита съжаление при раздялата с такова перфектно оръжие (въпреки че пътешествието между световете го извади от строя), ала в същото време е и жена, чийто взор е устремен в бъдещето; жена, която не поглежда назад, когато е свършила онова, което е трябвало да свърши.
Преди да успее да се добере до мъжа с картонената чаша, той се обръща към нея. Наистина носи пуловер с надпис „АЗ ПИЯ НОЗ-А-ЛА!“, но Сузана не обръща почти никакво внимание на това. Единственото, което я интересува, е, че това е той — Едуард Кантор Дийн. Ала след малко дори това става маловажно, тъй като в очите му се чете онова, от което толкова се бе страхувала. Пълно недоумение. Той не я познава.
После Еди се усмихва нерешително — тя помни много добре тази усмивка, обича я и никога няма да я забрави — и Сузана веднага усеща, че не е наркоман. Вижда го на лицето му, но най-вече в очите му. „Розите от Харлем“ пеят и той й подава чашата с горещ шоколад.