Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
После също като онзи горчив мирис той изчезна.
В помещението нямаше никакви мебели, а на пода се виждаше един-единствен предмет. Роланд се приближи до него и го вдигна. Това бе малка кедрова брошка, към която бе привързана синя копринена панделка. Беше виждал подобни неща в Гилеад, ала преди много, много време; дори сам бе носил подобно нещо. Когато лечителите срязваха пъпната връв на новороденото, разделяйки майката от детето, защипваха такава брошка над пъпчето му и тя оставаше там, докато остатъкът на пъпната връв не паднеше заедно с нея. (Самото пъпче се наричаше „тет-ка кан Ган“.) Цветът на копринената панделка свидетелстваше, че тази бе принадлежала на момче. Към брошките на момичетата се привързваха розови лентички.
„Тази е моята“ — помисли си Стрелеца. Той продължи да я гледа още няколко секунди, след което я остави там, откъдето я бе взел. Където й беше мястото. Когато се изправи, зърна бебешко личице
(моят ба-боу ли е туй? Няма да ме лъжеш, чуй!)
сред множеството други. Личицето му бе сбръчкано, сякаш първата глътка въздух извън утробата на майка му изобщо не му се е понравила, защото вече е миришел на смърт. Съвсем скоро младенецът щеше да заяви гръмко мнението си относно новата ситуация с пронизителен плач, който ще отекне из покоите на Стивън и Габриел, извиквайки усмивки на лицата на приятелите и слугите им. (Само Мартен Броудклоук ще се намръщи.) Раждането приключи и детето е живо и здраво, кажете „благодаря“ на Ган и всички богове. Родът Елд се сдоби с наследник, а следователно и с някакъв (макар и нищожен) шанс печалното тътрузене на света към пропастта на саморазрушението да бъде спряно.
Когато Роланд излезе от кръглото помещение, чувството му за déjà vu бе по-силно от всякога. Както и усещането, че е проникнал в тялото на самия Ган.
Стрелеца се обърна към стълбището и продължи изкачването си.
ЧЕТИРИ
Следващите деветнайсет стъпала го отведоха до втората площадка и втората стая. На кръглия й под имаше много парцали. Роланд не се съмняваше, че навремето всички те са представлявали части от детски пеленки, накъсани от някой злонамерен неканен гост, който след това бе излязъл на балкона, за да хвърли още един поглед към полето с розите, и е открил, че вече не може да се върне обратно. Това същество притежаваше невъобразимо коварство и зла мъдрост… но в крайна сметка бе допуснало грешка, която щеше да изплаща во веки веков.
„Ако е искал само да погледне към розите, защо е изнесъл и всичките си бойни запаси, когато е излязъл на балкона?“
— Защото това е било снаряжението, което винаги е носил на гърба си — рече едно от лицата, подаващи се от извитата стена. Лицето на Мордред. Омразата го бе напуснала и това, което Стрелеца видя сега в него, беше мъката и самотата на едно изоставено дете. Лицето му бе самотно като локомотивна свирка в безлунна нощ. Никой не бе защипал пъпчето на Мордред с брошка, когато се бе родил, а първото му угощение бе собствената му майка. Никаква брошка… никаква… защото Мордред никога не е бил част от тета на Ган. Не, ни-ко-га.
— Червеният ми баща никога не ходи без оръжие — прошепна каменното лице. — Особено ако се намира далеч от замъка си. Беше луд, но не чак толкова.
В това помещение миришеше на талка, с който го посипваше майка му, докато лежеше голичък върху разстлана кърпа, чистичък и изкъпан, и си играеше с пръстчетата на крачетата си, които току-що бе открил. Габриел Дисчейн пудреше с талк нежната му кожа и пееше: „Рожбо мила, отиди и малинки набери!“
И този мирис изчезна тъй бързо, както се бе появил.
Стрелеца се приближи до малкото прозорче, стъпвайки сред разпилените пеленки, и надзърна в него. Обезплътените очи веднага почувстваха присъствието му и се завъртяха светкавично към него. Взорът им бе просмукан с неистова омраза и чувство на невъзвратима загуба.
„Излез навън, Роланд! Излез на балкона, за да се срещнем лице в лице! Като мъж с мъж! Очи в очи, ако ти е угодно!“
— Няма да го сторя — каза Стрелеца, — защото имам да свърша още някои неща. Не са много, ала трябва да приключа с тях.
Това бяха последните думи, които каза на Пурпурния крал. Въпреки че безумецът не спря да го обсипва с крещящите си мисли, писъците му не доведоха до нищо, понеже Роланд нито веднъж не се обърна назад. Чакаха го още стълби, които да изкачи, и още стаи, в които да надзърне, преди да достигне онова, което го чакаше на върха на Кулата.
ПЕТ
На третата площадка той погледна през вратата и видя костюмчето от рипсено кадифе, което без съмнение бе носил, когато бе на една годинка. Сред каменните лица на стената Роланд зърна и това на баща си — не си спомняше да го е виждал толкова млад. По-късно това лице щеше да загрубее и да се изпълни с жестокост под въздействието на събитията и отговорностите му, ала в този миг в очите на Стивън Дисчейн се четеше само едно — на света няма нищо друго, способно да му достави по-голямо удоволствие от това, на което се наслаждаваше в момента. Тази стая бе пропита с онзи сладък, леко щипещ аромат на бащиния му сапун за бръснене. В същия миг някакъв призрачен глас прошепна: