Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
„Това са покоите на смъртта — каза си той. — И не само тази стая, а всички. Цялата Кула е една огромна гробница.“
— Да, Стрелецо — прошепна гласът на Кулата. — Ала само защото твоят живот я направи такава.
След трийсет и осмия етаж Роланд започна да се изкачва по-бързо.
СЕДЕМ
Наблюдавайки я отвън, Стрелеца бе предположил, че Кулата е висока около сто и осемдесет метра. Щом обаче надзърна в сто и първата стая, а после и в двеста и първата, той си помисли, че се е изкачил на осем пъти по толкова. Не можеше да има толкова етажи — просто нямаше Кула, висока два километра! — ала мъжът продължаваше да се изкачва, непрестанно ускорявайки своя ход. В един момент вече тичаше по тесните стъпала, но странно защо не чувстваше никаква умора. Мина му през ума, че може би никога няма да се добере до върха, че Кулата е безкрайна в пространството, тъй както беше вечна във времето, ала след кратък размисъл отхвърли тази мисъл — Кулата разказваше живота му, който може да му изглеждаше дълъг, но в никакъв случай не беше безконечен. И както си имаше начало (отбелязано с кедровата брошка и синята панделка), със сигурност щеше да има и край.
Скоро, съвсем скоро.
Светлината, която усещаше зад очите си, бе станала по-ярка и вече не му изглеждаше синя. Той подмина помещението със Зол-тан, гарвана от колибата на пустинника. Подмина стаята с атомната помпа от крайпътната станция. Докато се изкачваше, се спря пред едно помещение, на чийто под лежеше трупът на едно от омароподобните чудовища, отхапали пръстите на дясната му ръка, и изведнъж си даде сметка, че светлината, която усещаше, бе станала още по-ярка, а от синьото сияние нямаше и следа.
Това беше…
Бе абсолютно сигурен, че това беше…
Слънчева светлина. Зад стените на Тъмната кула цареше гъст сумрак, ако не и нощ, а в небето сияеха Старата звезда и Старата майка, ала Роланд не се съмняваше, че това, което вижда и чувства, е именно слънчева светлина.
Той продължи нагоре, подминавайки стаите, без да обръща и най-малко внимание на ароматите на миналото. Стълбата бе станала толкова тясна, че раменете му почти докосваха извитата стена. Всички песни бяха замлъкнали — ако не броим песента на вятъра, чийто далечен вой пронизваше слуха му.
Мъжът застана пред последната отворена врата. На пода на малката стаичка, която се виждаше зад нея, лежеше албумът с изтритото лице. Единственото, което се виждаше на белия лист, бяха две червени, пламтящи от омраза очи.
„Това е настоящето. Достигнах сегашния момент.“
Да, и слънцето блестеше, комала-слънцето блестеше в очите му, чакайки го да дойде. Жарките му лъчи изгаряха безмилостно кожата му, а воят на вятъра бе станал много по-силен. Непрощаващ. Роланд погледна към спиралата на стълбите, виеща се нагоре; сега раменете му без съмнение щяха не само да докоснат стените, но и да се отъркат в тях, защото проходът бе не по-широк от ковчег. Още деветнайсет стъпала и стаята на върха на Кулата най-накрая щеше да е негова.
— Идвам! — извика той. — Ако ме чуваш, чуй ме добре! Идвам!
Стрелеца закрачи бавно нагоре, изправил гръб и надигнал гордо глава. Дотук всички стаи го бяха посрещали с отворени врати. Всички… с изключение на тази. Към нея водеше масивна врата от призрачно дърво, върху която бе изписана една-единствена дума. И тази дума беше:
РОЛАНД
Пръстите му сграбчиха дръжката. Върху нея бе гравирана дива роза, оплетена около револвер — едно от онези масивни и древни оръжия, които бяха принадлежали на баща му и той бе изгубил завинаги.
— Ала отново ще са твои — прошепна гласът на Кулата и гласът на розите — и двата гласа се бяха слели в един.
„Какво искаш да кажеш?“
Отговор така и не последва, но дръжката се завъртя под ръката му — може би пък това бе отговорът — и Роланд отвори вратата, водеща към стаята на върха на Тъмната кула.
Той видя и мигновено разбра всичко — прозрението се стовари върху му с цялата си съкрушителна тежест, изпепеляващо като слънцето на пустинята, която бе най-великата от всички пустини. Колко ли пъти бе изкачвал тези стъпала само за да бъде запратен обратно там, откъдето беше тръгнал? Не в самото начало (когато все още можеше да промени нещата и да премахне ужасното проклятие), ала в онзи момент в пустинята Мохейн, когато най-накрая бе осъзнал, че безразсъдният му, неподлежащ на съмнение поход в крайна сметка ще завърши успешно? Колко пъти бе изброждал този жесток възел, наподобяващ панделката на кедровата брошка, с която някога бе защипано пъпчето му — неговото собствено тет-ка кан Ган? И колко пъти още трябваше да го извърви?