Нож от блянове

— Не знам — отвърна Биргит, след като изгълта последното парче от ябълковата пита. — Мога само да предположа, че са дошли да те помолят да им помогнеш да се придвижат срещу Пограничниците. Единственото проклето нещо, което е сигурно, е, че не са дошли, за да ти предложат проклетата си подкрепа.

— И аз така предполагах. — Елейн обра с мокрия си пръст последните трошици сирене от чинията и ги лапна. Можеше да изяде два пъти повече от това, което й бяха сложили, но Мелфейн бе заявила изричното си намерение да ограничи наддаването й на тегло. Само толкова, колкото трябва, и нито грам повече. Сигурно една крава, ох-ранвана за пазара, се чувстваше точно така. — Освен ако не поискат Кемлин да им се предаде.

— Това си го има винаги — отвърна Биргит почти със смях. Връзката подсказа, че съвсем ней е до смях. — Но все пак имаме наблюдатели в кулите, а Джуланя и Керайле са се хванали на работа като перачки в лагера им, тъй че ще разберем, ако тръгнат срещу града, още преди да е поел първият войник.

Да можеше само да не въздиша толкова често. Огън да я гори, все пак държеше Аримила, Неан и Еления под стража и определено не им беше приятно да спят в едно легло — знаеше, че тази мисъл не бива да я изпълва със злорадство, но си беше така — и си беше спечелила още трима съюзници, макар и не най-стабилните. Все пак вече се бяха обвързали с нея безвъзвратно. Трябваше да се чувства като победителка.

Същия следобед Есанде и Сефани я облякоха в тъмнозелено, със смарагди по полите и сребро по гърдите и ръкавите. За накити си сложи пръстена със Великата змия и голяма сребърна игла в син емайл, освен очертанията на „Темела“ на Траканд. Иглата я натъжи. Вътре в Дома се говореше, че Траканд е темелът, държащ Андор да не се разпадне. Досега не се беше справила много добре с това.

Двете с Биргит се заредуваха да четат на бебчетата й. От исторически книги, разбира се; ако Мелфейн беше права, не искаше още отсега да ги насочва към фриволни писания. Суховато, но нямаше как. Един пълничък мъж в червено и бяло свиреше на флейта, а стройна жена в ливрея свиреше на цимбал и извличаше игриви, весели звуци. Е, от време на време трясъкът на мълниите отвън ги заглушаваше. Бардовете не растяха по дърветата, а Биргит много се колебаеше да пусне до Елейн човек извън двореца, но госпожа Харфор беше намери ла доста добри музиканти, подскочили от радост пред възможността да облекат ливреята. В двореца заплащането им бе доста по-добро, отколкото по гостилниците, а и облеклото и храната им бяха осигурени Елейн си помисли дали да не опита да наеме някой веселчун, но това само я наведе на мисълта за Том. Дали беше на сухо сега? Дали изобщо беше жив? Оставаше й само да се моли. Светлината дано да дадеше да е жив. Дано.

Госпожа Харфор се появи, за да съобщи за пристигането на Люан Арател и останалите, и Елейн си сложи коронката на Щерката-наследница — скромно златно кръгче, крепящо обкръжена от тръни златна роза над веждите й. Касейл и осем гвардейки тръгнаха по петите й, щом напусна покоите си с Биргит и Есанде, ботушите им затропаха в ритъм по плочките. Девет гвардейки бяха загинали, когато я спасиха от Мраколюбките, и това като че ли ги беше сплотило още по-здраво. Два пъти се изгубиха, докато намерят Великата зала, но никоя дори не промърмори. Какво там значеха някакви си изместващи се коридори, след като си стояла срещу изковани от Силата огън и мълнии? Големите крила на вратата на Великата зала, с резбованите лъвове от двете страни, бяха широко разтворени и Касейл задели гвардейките, които да застанат от двете им страни. Останалите пристъпиха вътре.