Императрица Сиси
- Автор: Шустер Габи
- Язык: болгарский
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Императрица Сиси». Краткое содержание книги:
Не бих се съгласил никога да напуснете сегашното си жилище или напълно да се изнесете от „Хофбург "– смятайте, че не съм прочел това. Все още се надявам, че всичко ще се уреди по най-добрия начин; децата да се сдобият с много по-добро жилище, в което да останат и занапред, и всички да са удовлетворени.
Както се опасявах, желаното удовлетворение получи единствено императорът. След завръщането ни той с радост научи, че дъщерите му са преместени по-близо до мен и че майка му очевидно е отстъпила. С образцова синовна обич той й благодари за проявеното разбиране, а ерцхерцогинята се правеше на примирена.
В действителност фронтовата линия между леля София и мен се бе втвърдила по твърде некрасив начин. Започнахме позиционна война, която водехме най-ожесточено, макар пред външни хора и пред самия Франц Йозеф да се преструвахме, че всичко е наред. Въпреки противоречията помежду ни и двете съзнавахме, че не бива да го обременяваме с нашите трудни взаимоотношения.
На всичко отгоре ерцхерцогинята владееше Виена, „Хофбург", императора и неговата политика. Без нейното съгласие не можеше да се организира нито едно държавно посещение, да се обнародва нито един декрет, да се произнесе нито една присъда. Нуждаех се от цяла армия съюзници, за да й изляза насреща на всички фронтове едновременно. А бях сама на бойното поле, затова и малобройните ми победи бяха слаби и незначителни. Въпреки това те бяха много ценни за мен. Така например успях да наложа волята си малката София да ни придружи, когато потеглихме на продължително държавно посещение в италианските провинции на императора.
Перспективата да прекарам няколко месеца на юг, далече от Виена, ме въодушевяваше и очаквах с огромно нетърпение това пътуване. В Любляна най-после слязохме от влака, за да продължим към Венеция с карета и кораб, а аз бях толкова щастлива, че първоначално не ми направи впечатление колко сдържано реагира местното население на тази визита.
Венеция и Ломбардия се подчиняваха на австрийското владичество с крайна неохота. От името на императора граф Радецки оглавяваше военно правителство, което не позволяваше нито опозиция, нито националистически тежнения. Ерцхерцогинята го бе препоръчала за този пост, защото той се отличаваше със студена чиновническа душа и с типичното за военните тесногръдие, а тя ценеше високо подобни качества. Дори само по тази причина моите симпатии бяха на страната на клетите италианци, които, разбира се, не бяха склонни да свеждат глави пред един Хабсбургски император.
– Защо не им покажеш, че обичаш всичките си народи и проявяваш разбиране за тяхната национална гордост? – за първи път дръзвах да изразя политическо мнение пред Франц Йозеф. – Въстанията останаха далече в миналото. Не смяташ ли, че е дошло време военното правителство да разхлаби хватката? Разреши на политическите емигранти да се върнат в родината си и отмени конфискацията на имотите им. Ще видиш как ще ги обезоръжиш и ще ги накараш да ти благодарят.
– Амнистия за бунтовниците? – смаяно сбърчи чело Франц Йозеф. – На всичко отгоре да ги възнаградя за непослушанието им?
– И дума не може да става за възнаграждение, Франци, обаче хората от Венеция и Ломбардия също заслужават справедливост. Освен това наближава Коледа, празникът на мира и любовта. Има ли по-подходящ момент за проява на християнско всеопрощение?
Далеч от Виена, далеч от майка си, Франц Йозеф действително се замисли над думите ми. На 3 декември той подписа Декрета за амнистия и настроението във Венеция се подобри осезаемо. Вече беше безопасно да посетя всички църкви, палати и паметници в този прекрасен град, а Франц Йозеф дори призна:
– Ти покоряваш Италия по-успешно от всичките ми войници и оръдия, Сиси!
Нашето малко семейство прекара във Венеция една чудесна и хармонична Коледа. София сияеше по-силно от свещите на коледната елха. Специално за нас донесоха дръвчето от ботаническата градина – съжалявах единствено, че и Гизела не беше с нас. Бяха изминали много седмици, откакто видях за последен път по-малката си дъщеря. Не се съмнявах, че ерцхерцогинята се грижи добре за нейното здраве, но какво ли изпитваше малката й душичка? Дали обичаха детето ми, дали го гушкаха? Дали бавачката й я учеше да се смее от сърце, както вече се смееше София? Тя беше толкова пленително момиченце, че даже вечно намусената Естерхази не можеше да докладва във Виена друго, освен че е добре и че първоначалната й бледност отдавна е изчезнала.