Възходът на Ордата [bg] [ЛП]

— Ти добре води хората ни — каза тя. — Но дойде време да задълбочим старите си обичаи, да ги продължим за доброто на всички.

В съзнанието му се появи нещо, което прониза мислите му. Рулкан не беше шаман. Тя не беше и вожд. Тя беше просто прекрасната себе си, което бе повече от достатъчно за Нер’зул, и в живота нямаше позиция, която сега да й позволи да говори толкова авторитетно. Подразнен от колебливостта си, Нер’зул потисна гласа в главата си. Той не беше дух. Той беше от плът и кръв и, макар да разбираше духовете по-добре от повечето орки, знаеше и че никога няма да ги разбере напълно, докато не се превърне в един от тях. Защо Рулкан не говореше за предците?

— Слушам те — каза той.

Тя се усмихна.

— Знаех си — отвърна тя. — Предстоят тъмни и опасни времена за орките. Досега сме се събирали само на празника Кош’харг. Тази изолация трябва да престане, ако искаме да оцелеем като раса.

Рулкан се загледа в изгрева, а лицето й бе замислено и мрачно. Нер’зул изгаряше от желание да я прегърне, да поеме товара й, както винаги го беше правил в живота. Но сега знаеше, че не може да я докосва, нито пък да я насърчава да говори. Затова мълчаливо седна, отпивайки от красотата й и напрягайки уши за гласа й.

— Напаст застрашава този свят — каза тихо Рулкан. — Трябва да бъде елиминирана.

— Само кажи и ще бъде направено — пламенно се закле Нер’зул — Винаги ще почитам съветите на предците.

Тогава тя се обърна към него и потърси очите му, докато светлината ставаше все по-ярка.