Реката на тайните [bg]

— Защо да не можеш да ме посрещнеш на летището?

— Моля те, Хари, не задавай въпроси. Просто ела тук с дневника.

Сериозният тон на Мърсър прогони сарказма на Хари.

— Загазил ли си?

— Да, приятелю.

— Ще се отбия вкъщи да си взема паспорта и ще дойда колкото е възможно по-скоро. Заради теб дори ще пътувам в туристическата класа.

Мърсър слезе от самолета. Неизмеримото облекчение, че Хари ще му помогне, пресуши остатъка от решителността му. Той измъчваше организма си от предишната нощ и не можеше да го прави повече. Изведнъж му прилоша. Лорън беше на петдесетина метра и купуваше на Мигел банани от един уличен търговец, който бе тръгнал след тях още от града. Повръщането на Мърсър привлече вниманието й и тя хукна към него. Лицето му бе обляно в пот, устните му бяха пребледнели. Ръцете му трепереха и зъбите му тракаха така, сякаш премръзваше от студ. Лорън сложи ръка на челото му и то направо опари пръстите й.

— Господи, какво ти е?

— Чакай малко — немощно промълви Мърсър, извърна глава, преви се и отново повърна. Тялото му трепереше от високата температура. Той се опита да стане, но краката не го държаха. — Преди няколко дни се наложи да се гмурна в един парижки канал. Мисля, че съм хванал дизентерия.

— Трябва да те закараме в болница.

— Разполагаме с час, преди да започне диарията, затова предлагам да тръгваме.

Мигел седна до пилота в шестместния самолет, но вълнението от първия му полет не можа да надделее над загрижеността за Мърсър, който се бе настанил на последната седалка и бе заровил лице в едно найлоново пликче. Скоро и на момчето му стана лошо от миризмата и Лорън трябваше да се грижи за двама болни. Мърсър се обезводняваше пред очите й, докато организмът му се бореше с бактериалната инфекция, и трепереше неконтролируемо. Кожата му вече изглеждаше изсъхнала, а погледът му бе разфокусиран.

За Мърсър полетът беше мигновен и същевременно по-дълъг от разстоянието между Лос Анджелис и Сидни. В промеждутъците между повръщането и острите болки в корема успя да каже на Лорън за пристигането на Хари Уайт в Панама. Остатъкът от пътуването беше неясно, замъглено петно в паметта му.

Пилотът престана да мърмори за съсипаната тапицерия и се обади по радиото на летището да ги чака линейка.

Борбата на Мърсър да не повърне червата си приключи, когато двама санитари го качиха на носилката. Беше твърде изтощен, за да го е грижа, че се е изцапал, и дори не осъзна, че Лорън и Мигел седнаха до него в линейката, нито усети, че му вкараха физиологичен разтвор, за да замести телесните му течности, които изтичаха обезпокоително бързо. Единствената му мисъл, докато изпадаше в безсъзнание, беше, че най-лошото тепърва предстои. Научил го бе от предишното си заболяване от дизентерия.