Реката на тайните [bg]

Тя отвърна на усмивката му.

— Видях всичките тези неща в лодката, когато дойдохме на острова, но никога нямаше да се сетя да направя това. — Лорън се вторачи в него. — Щом дълбочинните бомби се взривиха, ти вече си бил измислил решение. Мигновено. Как го направи?

За да отговори на този въпрос, Мърсър трябваше да обясни целия си мисловен процес — нещо, което не можеше да формулира точно.

— Мисля, че беше номер на паметта.

Тя го погледна учудено.

— Правил си го и преди?

Той се засмя.

— Не, но съм чел или видял нещо, което е подсказало идеята. Може да е било разказ за батискаф, биографията на Уилям Бийб или нещо друго. Не знам. — Всъщност Мърсър си спомняше корицата на стария брой на „Нашънъл Джиографик“, който бе прочел като момче, където се разказваше за изобретателя на батискафа. Винаги бе смятал фотографската си памет за най-ценното си качество. — Когато дълбочинните бомби се взривиха, знаех, че ще се освободи въглероден двуокис и че ще ни трябва херметически затворен балон и начин да се снабдяваме с кислород. А после остана само да свържа нещата.

— Какъвто и номер да си използвал, много съм ти благодарна. Аз щях да се опитам да избягам. — Лорън се усмихна. — Да се измъкна, вместо да разсъждавам. А се смятах за по-умна.

Помпата бе вкарала достатъчно въздух в палатката, затова можеха да си позволят да разговарят, вместо да пестят кислорода. Времето минаваше. Запалиха свещ, която да ги предупреди своевременно, в случай че невидимият въглероден двуокис проникне в палатката. Светлината разсейваше ужаса и мрака, спуснал се над планинския връх след залеза на слънцето.

Отначало разговорът им се въртеше около това, че само няколко милиметра найлон ги предпазват от бърза смърт. След като минаха първите няколко часа, започнаха да свикват с положението и един с друг. Но въпреки това продължиха да обсъждат случилото се с Гари Барбър и Рубен. Теориите, които обсъдиха, им помогнаха по-скоро да се опознаят, отколкото да проумеят кой стои зад атаката на хеликоптера. Мърсър остана смаян от онова, което научи. Лорън Ваник имаше чувство за дълг, каквото той мислеше, че хората вече нямат.

Два часа преди полунощ бълбукането на газа най-после спря. В продължение на няколко часа въглеродният двуокис бе извирал шумно от езерото и звукът се бе превърнал в постоянен фон, затова им бе необходимо известно време, за да осъзнаят, че е спрял. Мърсър предложи на Лорън да поспи. Тя се съгласи едва когато той обеща, че ще я събуди след два часа, за да го смени на помпата.

— Мърсър, имаме малък проблем — неловко каза Лорън, преди да легне.

— Какъв?

— Можем да издържим без храна и вода до сутринта, но на мен ми се пишка и мисля, че няма да изтрая дълго.