Реката на тайните [bg]

— Какво ще правим? — Лорън не разбираше действията на Мърсър, но фактът, че той работи сериозно, й върна усещането за контрол върху положението.

— Трябва да направим балон с чист въздух. — Мърсър започна да увива найлона около рамката, като го подлепваше с тиксо, докато палатката не заприлича на прозрачна какавида.

— Вътре няма да има достатъчно въздух за трима ни до сутринта — отбеляза Лорън.

Той посочи голямата брезентова чанта, която бе донесъл в пещерата.

— На дъното на чантата има маркуч и ръчна помпа, с които Гари е източвал водата от разкопките. Щом напълни кратера, въглеродният двуокис ще се разпространи над върховете на околните хълмове като преливаща вана. Най-ниските възвишения са на шест-седем метра над нас. Това означава, че ще сме под слой от въглероден двуокис, дебел шест-седем метра. Ако завържем единия край на маркуча на дърво, извисяващо се над газа, ще можем да изпомпваме въздух в палатката. Ще сме като в чаша, обърната наопаки в купа с вода, а по маркуча ще се снабдяваме с въздух.

Лорън веднага се досети за аналог на идеята на Мърсър.

— Като във водолазен звънец.

— По-скоро батискаф с кислородна тръба. Само че ще сме потопени в отровен газ, а не във вода. — Въглеродният двуокис е един път и половина по-тежък от въздуха и щяха да са само на шест-седем метра под него, затова Мърсър не си направи труда да херметизира палатката. Рамката щеше да държи найлона.

— Колко време ни остава?

— Не мога да кажа, без да знам колко газ ще изтече от езерото. Но сме само на няколко метра над равнището, на което Рубен запали огъня. Не ни остава много време. Ще можеш ли да се изкатериш на някое дърво с маркуча?

— Разбира се, по дяволите. — Лорън тръгна, а Мигел остана да помогне на Мърсър да заравни пространството, където щяха да поставят леката палатка.

Замисълът беше елементарен от гледна точка на физиката, но Мърсър не знаеше доколко са успели с изпълнението. Можеше да се объркат хиляди неща. Грешка в изчисленията за височината на ръба на вулкана и върха на дървото, на което се катереше Лорън, можеше да е фатална. Ако горният край на маркуча не беше достатъчно високо, въглеродният двуокис щеше да проникне в палатката, да измести въздуха и да ги задуши. Мърсър имаше достатъчно тиксо, за да херметизира палатката, но не можеха да направят нищо, ако маркучът беше твърде ниско.

Намери десетина свещи в брезентовата чанта, заби ги в редица към брега на езерото и защрака с една от запалките на Гари. Свещта най-близо до водата не пламна. Следващата угасна само след няколко секунди поради липса на кислород. Въглеродният двуокис се приближаваше. Капитан Ваник още беше на дървото и завързваше гумения маркуч.

— Идвай, Лорън.

Още една свещ угасна. Отровният газ беше само на няколко метра от палатката.

— Ей сега.

Угасна трета свещ.

Купата на вулкана се запълваше по-бързо, отколкото Мърсър мислеше, че е възможно. Той видя, че Мигел започва да се задъхва. Белите му дробове искаха кислород.