Друговремец [bg]

Приключих с новата манипулация и му помогнах с ленената риза, като я преметнах над раненото му рамо. Той се изправи, запаса я в поличката си и се усмихна.

- Благодаря ти, Клеър. Внимателно пипаш - Посегна, сякаш за да ме докосне по лицето, но отпусна ръка. Явно и той бе почувствал странния прилив на близост. Извърнах бързо глава и махнах с ръка, за да му покажа да не се смущава.

Обходих с поглед стаята, черното от сажди огнище, тесните прозорци, дъбовите мебели. Без електричество. Без килими. Без лъскави месингови топки по стълбовете на леглото.

Приличаше си на замък от осемнайсети век. Ами Франк? Мъжът в гората смущаващо приличаше на него, но описанието на Джейми нямаше нищо общо с моя нежен, миролюбив съпруг. Но пък ако всичко беше вярно - а започвах да признавам пред себе си, че е, - тогава този Рандал би могъл да е какъв ли не. Познавах го само от едно родословно дърво на лист хартия, защо да прилича на наследниците си?

Но в момента Франк бе превзел мислите ми. Ако това бе осемнайсети век, къде беше той? Какво щеше да стори, когато не се върнех при госпожа Беърд? Щях ли да го видя отново? Тези въпроси преляха чашата. От мига, когато пристъпих през онази скала и нормалното спря да съществува, ме нападаха, заплашваха, отвличаха и блъскаха. Повече от денонощие не бях яла, нито спала. Опитах да се овладея, но устната ми затрепери и очите ми се напълниха със сълзи.

Обърнах се към огъня, за да скрия лицето си, но закъснях. Джейми ме хвана за ръката и внимателно ме попита какво не е наред. Огънят блестеше в златната ми венчална халка и аз заподсмърчах наистина.

- О, ще... ще се оправя, наистина, просто... съпругът ми, не мога да...

- Ех, моме, вдовица ли си, значи? - Гласът му беше толкова изпълнен със съчувствие, че напълно изгубих контрол.

- Не... да... Не знам... да, май че съм вдовица! - Обзета от непреодолима емоция и умора, аз се отпуснах в него с истерични ридания.

Момчето имаше добро сърце. Вместо да повика помощ или да се оттегли объркан, той ме взе в скута си с една ръка и ме залюля, като ми мълвеше успокоителни слова на келтски и галеше косата ми. Плаках горчиво в страха и хаоса на разбитото си сърце, но лека-полека се успокоих. Джейми галеше врата и гърба ми, а аз се бях свила до широкия му топъл гръден кош. Плачът ми стихна и започнах да се успокоявам, отпусната уморено на рамото му. Нищо чудно, че толкова го бива с конете, мислех си, докато ме галеше внимателно зад ушите и ми говореше утешително на неразбираемия си език. Ако бях кон, бих му позволила да ме язди докъдето поиска.

За нещастие тази абсурдна мисъл съвпадна с осъзнаването, че младежът все пак не е напълно изтощен. Всъщност и за двама ни ставаше смущаващо. Прокашлях се и обърсах очи с ръкав, докато ставах от скута му

- Много съжалявам... така де, искам да кажа, благодаря за... но... - Пелтечех и с пламнало лице отстъпвах от него. Той също се беше позачервил, ала не беше особено смутен. Посегна към ръката ми и ме издърпа при себе си. Като внимаваше да не ме докосва другаде, хвана брадичката ми и ме принуди да обърна лице към него.