Теракотеното куче [bg]

— Оттатък е директорът Бурджо. Пита дали може да го приемете, трябва да ви каже нещо, няма да отнеме повече от пет минути.

— Покани го да влезе.

Директорът Бурджо беше излязъл в пенсия преди десетина години, но всички в градчето продължаваха да се обръщат към него така, защото повече от трийсет години беше директор на търговската гимназия във Вигата. С Монталбано се познаваха добре. Бившият директор беше високоерудиран човек, здраво вкопчил се в живота въпреки възрастта си, и комисарят няколко пъти беше споделял успокояващите си разходки по кея с него. Посрещна го.

— За мен е удоволствие да ви видя! Заповядайте!

— Тъй като минавах оттук, ми хрумна да попитам за вас. Ако не ви бях намерил в полицейското управление, щях да ви се обадя по телефона.

— Слушам ви.

— Бих искал да ви кажа някои неща за пещерата, в която сте намерили оръжията. Не знам дали ще са ви интересни, но…

— Шегувате ли се? Разкажете ми всичко, което знаете.

— С предварителното условие обаче, че ще изразя мнението си на базата на онова, което съм чул по местните телевизии и съм прочел във вестниците. Възможно е в действителност нещата да не стоят по този начин. При всички случаи обаче някой каза, че канарата, която е покривала входа, била приспособена за врата от мафиотите или от онзи, който е търгувал с оръжието. Това не е вярно. Въпросното приспособление, ако може така да се каже, го направи дядото на Лило Ридзитано, един мой много скъп приятел.

— В кои години, знаете ли?

— Разбира се, че знам. Към четирийсет и първа, когато олиото, брашното и пшеницата започнаха да не достигат заради войната. По това време всичките земи около планината Овена и Кастрираното агне принадлежаха на Джакомо Ридзитано, дядото на Лило, който беше направил пари в Америка по недотам законен начин, поне така се говореше в градчето. На Джакомо Ридзитано му идва идеята да затвори пещерата с тази приспособена за врата канара. Вътре в дупката имаше от пиле мляко, а той въртеше черна борса с помощта на своя син Пиетро, бащата на Лило. Те бяха безскрупулни мъже, замесени и в други истории, изглежда, дори оцапани с кръв, за които тогава почтените хора не говореха. Лило обаче беше различен. Падаше си литератор, пишеше хубави стихотворения и много четеше. Той беше човекът, който ми отвори очите за „Твоите земи“ от Павезе и „Разговор в Сицилия“ от Виторини… Ходех да го навестя — обикновено когато родителите му ги нямаше, в една виличка в полите на планината Овена, откъм страната, която гледа към морето.

— Била е съборена, за да се направи тунелът ли?