Мисия Лондон [bg]
- Автор: Попов Алек
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-0551-9
- Жанр: Юмористическая проза
Электронная книга - «Мисия Лондон [bg]». Краткое содержание книги:
„Това е един истински европейски комичен роман в добрите традиции на П.Г. Удхауз, Роалд Дал, и Том Шарп… В „Мисия Лондон“ има отлично повествование, усет за детайла, свеж хумор и най-важното чувство за мярка. Изобщо не е пресилено твърдението на Георги Цанков, че това е най-смешната книга в новата българска литература… Ситуациите са български, а хуморът, с който са описани, е тънък английски. Много силно е изкушението да се каже, че по самоирония и жилеща сатира творбата на Алек Попов се нарежда до класика и негов съименик Алеко Константинов.“ Христо Кьосев, в. 24 Часа
„… на пазара е една книга, която лично за мен е доживяното отмъщение за всички унижения, търпяни от български граждани при съприкосновението им с българските дипломатически мисии по света… Гротескно и виртуозно присмехулство над нрави, които от времето на бай Ганьо са знак за национална дипломатическа идентичност… Горещо ви препоръчвам тази книга – горчивият смях е единствената ни защита в този момент.“ Любен Дилов-син, в. „Сега“
„Онова, което превръща „Мисия Лондон“ в едно от най-приятните преводни предложения (поне) в този сезон е фактът, че Попов ни дарява всичко онова, от което сръбските писатели ни лишават: романът му е истински урок или показно упражнение по комуникативно писане, без това да намалява „естетическата стойност“ (ама че гордо звучи!) на произведението; това е пример за потенциален умен бестселър; зашеметяващо изиграване с добре познатото ни нескопосано „автоевропеизиране“ на (юго-)източния човек, но също така и със студеното равнодушение на богатия Запад, у с жалката наивност на нашите новобогаташи, които в търсене на мечтания имперски блясък се оставят да ги водят за носа. Попов не е особено милостив нито“туземците“, нито към съмнителните балкански пришелци; остроумието му е не по-малко жежко и при представянето на „общите балкански места“ като например взаимното спъване на Претендентите за Европа или пък маниакалния ни образ на нас самите като „най-стар народ“, свърза естествено с крепката вяра, че тъкмо ние сме пъпът (а не примерно анусът) на Европа, само дето ония пусти душмани не искат да ни го признаят. Като невероятно забавна книга „Мисия Лондон“ е прекрасен избор не само за горещите летни дни в Белград, но и докато се излежавате на някой шезлонг в Албена, Несебър или Златни пясъци, похапвайки тахан халва или баница: ако бе за друго, тази книга ще ви помогне да разберете, че и там, бога ми, сте си като у дома“. Теофил Панчич, „Време“, Белград
„Мисия Лондон“ предлага не само изключително развлекателно четиво, но дава и представа за балканската действителност в началото на 21 век. С „Мисия Лондон“ Алек Попов прави блестящ романен дебют. С много хумор той представя гротескно действие, което обаче чрез карикатурното преувеличение изостря погледа към съществените детайли“. Улрих М. Шмид, Британските Балкани, Ное Цюрихер Цайтунг
„Алек Попов без колебание може да се сравнява с успели автори като Джон Ървинг или С. Бойл. Вероятно българските автори се развиват в посока към интелигентен, литературно обигран хумор. На „Мисия Лондон “ трябва да се пожелае успех, за да можем да се надяваме на други диаманти от тази неочаквана съкровищница“. Алфред Ошвалд, Буккритик
„Докато очарова читателите си с динамично действие, богати типажи и живи диалози, в същото време Алек Попов е ироничен и критичен. И както действието на романа е многопластово, така зад изреченията се крият ирония и критика. Критичността на Попов не е едностранчива: обвинява не само западноевропейците, че не могат да приемат източноевропейци- те, а посочва и онзи източноевропейски или балкански манталитет, който пречи на героите му да преуспеят. Критикува едновременно скептицизма на Европейския съюз към държавите, желаещи да се присъединят към него, и България (т.е. Източна Европа), която също се стреми към това. Целият роман е обвеян от духа на желанието за взаимна измама: ту високопоставените англичани, ту лукавите българи се стремят да изиграят другия и в крайна сметка всички успяват във „военните действия“… Ференц Винце, „Българският посланик и патките“, списание „Напут“, Будапеща
Точно в единайсет кортежът се зададе от горния край на улицата и се спусна към посолството. Той се състоеше от две каляски, открита и закрита, теглени от огромни породисти коне. Съпровождаха го полицейски мотоциклети. На входа дежуреше домакинът Станойчо в приятен тъмносин блейзър, светли панталони и сребриста вратовръзка на точици, напомняща голяма умряла риба. В ръката му димеше цигара, а погледът му се рееше безцелно по преминаващите коли. Личеше си, че го мъчи някакъв труден въпрос, нещо от сорта: „Как съм попаднал аз тук? Защо съм тук? Тук ли съм всъщност, или не съм тук?“ Чаткането на копитата го изкара от носталгичния унес. Лъхна го миризма на пресни фъшкии. Едно от животните звучно изпръхтя; Станойчо се втренчи в кралските гербове върху вратичките на каляските.
В откритата каляска седеше маршалът на двора, сър Дъстин Глоу, с жезъл, ослепително бяла фуражка и пълна парадна униформа. Единият от лакеите пъргаво скочи на земята и му отвори вратичката. Маршалът слезе и важно се огледа. Висок, едър като мечок, с кръгла глава и малки палави очички, той напомняше поразително на покойния Бени Хил, чийто дом се намираше само на стотина метра от посолството.
Станойчо го зяпаше опулен като динен фенер. Той нямаше представа кой е Бени Хил, макар че всеки ден минаваше покрай паметната плоча пред къщата му, но бе тъй поразен от вида на кралския пратеник, че съвършено забрави да извести за височайшето му пристигане. Маршалът също се втренчи в Станойчо, не по-малко впечатлен.
„Това - каза си той - трябва да е българският маршал.“
Цигарата догаряше между пръстите на Станойчо; той се сепна и захвърли фаса през парапета. Двамата маршали се здрависаха.
- Добър ден - рече Станойчо на чист български, изчерви се до ушите и покани знатния гостенин с широк славянски жест.
Дъстин Глоу леко се поклони. През дългата си вярна служба той беше изтърпял какви ли не туземни ритуали и вече нищо не беше в състояние да го смути.
Първа го забеляза жената на готвача. Тя зяпна от изненада и го посочи с пръст. Варадин светкавично се отърси от подчинените си и се завтече към пратеника на кралицата. Останалите се юрнаха навън, за да видят каляските. На улицата вече се бе насъбрала внушителна тълпа - минувачи и туристи. Дипломатите се подредиха чинно в полукръг, а при вида на втората карета физиономиите им внезапно се оживиха. Може би сърцето на началника се беше обърнало в последния момент? Или го налагаше кралският протокол? Кой от тях щеше да бъде избран?
Тази мимолетна надежда беше попарена още в зародиш. Лакеят ги уведоми, че закритата каляска е резервна - в случай че внезапно завали. Дипломатите видимо посърнаха. Горчивината се завърна в душите им с цялата си отровна сила. Вече нямаше съмнение, че са отрязани най-хладнокръвно от церемонията като ненужен и срамен апендикс. Макар и привикнали на всевъзможни унижения, тази последна обида им се струваше съвсем незаслужена. Най-нещастен несъмнено бе военният аташе, полковник Владимиров. Специално за случая той бе облякъл новата си парадна униформа с лам- пази, която по негова преценка с нищо не отстъпваше на тази на кралския маршал. Нима посланикът се срамуваше и от него, стария ветеран?
Междувременно един японски турист успя да се намърда чевръсто в каляската и да се снима няколко пъти, преди да бъде прогонен от ченгетата. Дипломатите си размениха криви усмивки - нямаха дори този шанс.
Маршалът и посланикът слязоха по стълбите, следвани неотлъчно от Станойчо, към когото сър Дъстин проявяваше дразнещо и напълно необяснимо за Варадин внимание. Дузина камери и фотоапарати се насочиха към тях. Посланикът обгърна с поглед рехавото си войнство и прочете огорчението по лицата на дипломатите. Така им се падаше! Нима наистина очакваха да ги помъкне при Нейно величество за единия сеир?! Провери обувките им: бяха лъснати грижливо, с изключение на прашните, разшерватени мокасини на проклетия стажант. Сигурно пестеше всяко пени като обезумяла катерица.
Сър Дъстин Глоу потупа Станойчо по рамото като стар приятел и му подаде ръка:
— Very nice to meet you, indeed!
Станойчо се напрегна да измъдри нещо подходящо.
- Досвидание! - топло изрече той на единствения чужд език, който поназнайваше, преди Варадин да му затъкне устата с поглед.
Гръм и мълнии! Дипломатите ехидно се разхилиха, с изключение на полковника, който тихо страдаше, забил очи в земята. Маршалът разгледа униформата му с интерес. После вдигна поглед към небето и След като се увери, че няма да вали в близките 20 минути, покани Варадин да се качи в откритата каляска.