Мисия Лондон [bg]
- Автор: Попов Алек
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-0551-9
- Жанр: Юмористическая проза
Электронная книга - «Мисия Лондон [bg]». Краткое содержание книги:
„Това е един истински европейски комичен роман в добрите традиции на П.Г. Удхауз, Роалд Дал, и Том Шарп… В „Мисия Лондон“ има отлично повествование, усет за детайла, свеж хумор и най-важното чувство за мярка. Изобщо не е пресилено твърдението на Георги Цанков, че това е най-смешната книга в новата българска литература… Ситуациите са български, а хуморът, с който са описани, е тънък английски. Много силно е изкушението да се каже, че по самоирония и жилеща сатира творбата на Алек Попов се нарежда до класика и негов съименик Алеко Константинов.“ Христо Кьосев, в. 24 Часа
„… на пазара е една книга, която лично за мен е доживяното отмъщение за всички унижения, търпяни от български граждани при съприкосновението им с българските дипломатически мисии по света… Гротескно и виртуозно присмехулство над нрави, които от времето на бай Ганьо са знак за национална дипломатическа идентичност… Горещо ви препоръчвам тази книга – горчивият смях е единствената ни защита в този момент.“ Любен Дилов-син, в. „Сега“
„Онова, което превръща „Мисия Лондон“ в едно от най-приятните преводни предложения (поне) в този сезон е фактът, че Попов ни дарява всичко онова, от което сръбските писатели ни лишават: романът му е истински урок или показно упражнение по комуникативно писане, без това да намалява „естетическата стойност“ (ама че гордо звучи!) на произведението; това е пример за потенциален умен бестселър; зашеметяващо изиграване с добре познатото ни нескопосано „автоевропеизиране“ на (юго-)източния човек, но също така и със студеното равнодушение на богатия Запад, у с жалката наивност на нашите новобогаташи, които в търсене на мечтания имперски блясък се оставят да ги водят за носа. Попов не е особено милостив нито“туземците“, нито към съмнителните балкански пришелци; остроумието му е не по-малко жежко и при представянето на „общите балкански места“ като например взаимното спъване на Претендентите за Европа или пък маниакалния ни образ на нас самите като „най-стар народ“, свърза естествено с крепката вяра, че тъкмо ние сме пъпът (а не примерно анусът) на Европа, само дето ония пусти душмани не искат да ни го признаят. Като невероятно забавна книга „Мисия Лондон“ е прекрасен избор не само за горещите летни дни в Белград, но и докато се излежавате на някой шезлонг в Албена, Несебър или Златни пясъци, похапвайки тахан халва или баница: ако бе за друго, тази книга ще ви помогне да разберете, че и там, бога ми, сте си като у дома“. Теофил Панчич, „Време“, Белград
„Мисия Лондон“ предлага не само изключително развлекателно четиво, но дава и представа за балканската действителност в началото на 21 век. С „Мисия Лондон“ Алек Попов прави блестящ романен дебют. С много хумор той представя гротескно действие, което обаче чрез карикатурното преувеличение изостря погледа към съществените детайли“. Улрих М. Шмид, Британските Балкани, Ное Цюрихер Цайтунг
„Алек Попов без колебание може да се сравнява с успели автори като Джон Ървинг или С. Бойл. Вероятно българските автори се развиват в посока към интелигентен, литературно обигран хумор. На „Мисия Лондон “ трябва да се пожелае успех, за да можем да се надяваме на други диаманти от тази неочаквана съкровищница“. Алфред Ошвалд, Буккритик
„Докато очарова читателите си с динамично действие, богати типажи и живи диалози, в същото време Алек Попов е ироничен и критичен. И както действието на романа е многопластово, така зад изреченията се крият ирония и критика. Критичността на Попов не е едностранчива: обвинява не само западноевропейците, че не могат да приемат източноевропейци- те, а посочва и онзи източноевропейски или балкански манталитет, който пречи на героите му да преуспеят. Критикува едновременно скептицизма на Европейския съюз към държавите, желаещи да се присъединят към него, и България (т.е. Източна Европа), която също се стреми към това. Целият роман е обвеян от духа на желанието за взаимна измама: ту високопоставените англичани, ту лукавите българи се стремят да изиграят другия и в крайна сметка всички успяват във „военните действия“… Ференц Винце, „Българският посланик и патките“, списание „Напут“, Будапеща
- Беше ми приятно да се возя с вас, ваше височество. Доскоро - кимна иронично той, изскочи чевръсто навън и захлопна вратата.
Бари го последва и двамата размениха няколко думи.
- Къде да те оставя? - попита я той, когато се върна в колата.
- Челси - кратко отвърна тя.
При потеглянето Катя залитна назад. Седалката изведнъж й се стори огромна. Тя се просна по цялата й дължина, като изпусна чашата на пода.
Той се обърна и стовари сака до нея.
- Хайде, преоблечи се!
- Провалих се, нали? - дрезгаво попита тя.
Бари й подаде един плик. Тя го отвори и преброи банкнотите лежешком: 500 лири. Стомахът й се развълнува, сякаш от хайвера се бяха пръкнали хиляди малки рибки.
- Ние ще те потърсим. Може би в началото на следващата седмица - рече сухо той, когато колата я остави на Фулъм, недалеч от Челси Бридж.
Наближаваше полунощ. Катя отново беше в старите си дрехи. Косата й беше сплескана от перуката като гнездо на блатна птица. Мислите й бяха горе-долу в същото състояние. Той я гледаше изпитателно, сякаш преценяваше дали е в състояние да се прибере сама.
- Не съм сигурна, че ще има следващ път, Бари - каза Катя изненадващо ясно.
- Трудно ли ти се вижда? Или парите са малко? - попита той с безпокойство.
- Не ми харесва - поклати глава тя.
- Но вече си в играта. Независимо дали ти харесва - спокойно отбеляза той. - Ти избра ролята на принцеса. Ще трябва да я довършиш.
- Ами ако кажа не? - заинати се тя.
- Значи си решила да се върнеш там, откъдето си дошла. Рано или късно в посолството ще узнаят за втория ти живот - той повдигна вежди. - Не мисля, че ще се церемонят с теб, Кейт. Това е твърде консервативна среда. Ще останеш на улицата.
- Знаете доста за мен, а? - рече тя.
- Малко предварително проучване - подхвърли той. - Добре дошла на борда.
Рибките в стомаха й неспокойно мърдаха. „Трябва ми клозет!“, панически си помисли тя. Бари остана да гледа след нея, подпрян на покрива на лимузината.
17.
Днес беше голям ден.
Парадният вход на посолството зееше широко, а по стълбите още съхнеха следи от усърден парцал. Служителите шетаха възбудено из фоайето, нагласени в най-празнични одежди; от време на време някой изтърваваше до входа, поглеждаше към горния край на улицата и се връщаше разочарован при другите.
- Идват ли?
- Не идват — отговаряше той, - още не.
Каляската трябваше да пристигне точно в единадесет часа. Дотогава имаше още доста време, но служителите бяха неспокойни. Такова събитие рядко се случваше два пъти за един мандат и те желаеха да го изживеят в цялата му пълнота — като сватба, като изпращане на войник. Бяха надошли дори близките им, въоръжени с фотоапарати и камери, за да запечатат това небивало зрелище.
Церемонията по връчването на акредитивните писма.
Последният жив свидетел на предишното връчване бе призован обратно в родината преди шест месеца, но разказите му бяха оставили неизгладими впечатления във въображението на служителите. Известно време те живееха с надеждата, че ще бъдат включени в делегацията по връчването на писмата, докато най-сетне стана безпощадно ясно, че няма да има никаква делегация, а посланикът възнамерява да се яви в двореца сам. Това беше голям удар за дипломатите. „Срамува ли се от нас, що ли?“, шепнеха си язвително те. Техническият състав тайно злорадстваше. Ала въпреки тия противоречиви чувства, които ги измъчваха, днес всички бяха оживени, дори приятно възбудени. Обидата бе отстъпила на заден план. Сега Варадин въплъщаваше, тъй да се каже, националната идея. Той беше „нашият човек“. Нашият човек щеше да бъде приет от британската кралица с всички подобаващи почести. Каляската щеше да го преведе през сърцето на града до Бъкингамския дворец - на отиване и на връщане. Всички щяха да видят Нашия човек! Това беше вълнуващо.
Появата на Варадин във фрак, декориран с някакво лъскаво отличие от неизяснен произход, погъделичка сладостно и най-скептичните духове. Какъв юнак! Какъв хубавец! Сърцата преливаха от гордост. Вездесъщият страх от началника се бе изпарил. С нечувана досега дързост служителите и техните половинки кръжаха около него и се фотографираха за спомен, сякаш бе туристическа атракция - восъчна фигура в музея на мадам Тюсо или кралски гвардеец на пост. Варадин се чувстваше безсилен пред тази празнична еуфория - не му оставаше друго, освен да пристъпя от крак на крак, глупаво усмихнат, и да се мъчи да запази присъствие на духа.