Мисия Лондон [bg]
- Автор: Попов Алек
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-0551-9
- Жанр: Юмористическая проза
Электронная книга - «Мисия Лондон [bg]». Краткое содержание книги:
„Това е един истински европейски комичен роман в добрите традиции на П.Г. Удхауз, Роалд Дал, и Том Шарп… В „Мисия Лондон“ има отлично повествование, усет за детайла, свеж хумор и най-важното чувство за мярка. Изобщо не е пресилено твърдението на Георги Цанков, че това е най-смешната книга в новата българска литература… Ситуациите са български, а хуморът, с който са описани, е тънък английски. Много силно е изкушението да се каже, че по самоирония и жилеща сатира творбата на Алек Попов се нарежда до класика и негов съименик Алеко Константинов.“ Христо Кьосев, в. 24 Часа
„… на пазара е една книга, която лично за мен е доживяното отмъщение за всички унижения, търпяни от български граждани при съприкосновението им с българските дипломатически мисии по света… Гротескно и виртуозно присмехулство над нрави, които от времето на бай Ганьо са знак за национална дипломатическа идентичност… Горещо ви препоръчвам тази книга – горчивият смях е единствената ни защита в този момент.“ Любен Дилов-син, в. „Сега“
„Онова, което превръща „Мисия Лондон“ в едно от най-приятните преводни предложения (поне) в този сезон е фактът, че Попов ни дарява всичко онова, от което сръбските писатели ни лишават: романът му е истински урок или показно упражнение по комуникативно писане, без това да намалява „естетическата стойност“ (ама че гордо звучи!) на произведението; това е пример за потенциален умен бестселър; зашеметяващо изиграване с добре познатото ни нескопосано „автоевропеизиране“ на (юго-)източния човек, но също така и със студеното равнодушение на богатия Запад, у с жалката наивност на нашите новобогаташи, които в търсене на мечтания имперски блясък се оставят да ги водят за носа. Попов не е особено милостив нито“туземците“, нито към съмнителните балкански пришелци; остроумието му е не по-малко жежко и при представянето на „общите балкански места“ като например взаимното спъване на Претендентите за Европа или пък маниакалния ни образ на нас самите като „най-стар народ“, свърза естествено с крепката вяра, че тъкмо ние сме пъпът (а не примерно анусът) на Европа, само дето ония пусти душмани не искат да ни го признаят. Като невероятно забавна книга „Мисия Лондон“ е прекрасен избор не само за горещите летни дни в Белград, но и докато се излежавате на някой шезлонг в Албена, Несебър или Златни пясъци, похапвайки тахан халва или баница: ако бе за друго, тази книга ще ви помогне да разберете, че и там, бога ми, сте си като у дома“. Теофил Панчич, „Време“, Белград
„Мисия Лондон“ предлага не само изключително развлекателно четиво, но дава и представа за балканската действителност в началото на 21 век. С „Мисия Лондон“ Алек Попов прави блестящ романен дебют. С много хумор той представя гротескно действие, което обаче чрез карикатурното преувеличение изостря погледа към съществените детайли“. Улрих М. Шмид, Британските Балкани, Ное Цюрихер Цайтунг
„Алек Попов без колебание може да се сравнява с успели автори като Джон Ървинг или С. Бойл. Вероятно българските автори се развиват в посока към интелигентен, литературно обигран хумор. На „Мисия Лондон “ трябва да се пожелае успех, за да можем да се надяваме на други диаманти от тази неочаквана съкровищница“. Алфред Ошвалд, Буккритик
„Докато очарова читателите си с динамично действие, богати типажи и живи диалози, в същото време Алек Попов е ироничен и критичен. И както действието на романа е многопластово, така зад изреченията се крият ирония и критика. Критичността на Попов не е едностранчива: обвинява не само западноевропейците, че не могат да приемат източноевропейци- те, а посочва и онзи източноевропейски или балкански манталитет, който пречи на героите му да преуспеят. Критикува едновременно скептицизма на Европейския съюз към държавите, желаещи да се присъединят към него, и България (т.е. Източна Европа), която също се стреми към това. Целият роман е обвеян от духа на желанието за взаимна измама: ту високопоставените англичани, ту лукавите българи се стремят да изиграят другия и в крайна сметка всички успяват във „военните действия“… Ференц Винце, „Българският посланик и патките“, списание „Напут“, Будапеща
- Къде? - попита тя уплашено.
- Ще се поразходим малко с кола. Обичаш ли да се возиш?
- Не мога да изляза така! - възпротиви се тя.
- Ще сложиш това - той й подаде тънък черен шал и тъмни очила.
Катя неохотно се подчини.
- Господи, всеки ще ме познае! - възкликна тя, като се погледна в огледалото.
- Теб?! - повдигна вежди Бари. - Че кой изобщо те познава теб?
- Исках да кажа нея - сконфузи се Катя.
- Добре е, че се вживяваш - ухили се той. - Иначе всичко отива по дяволите. Не забравяй: той чака принцеса, а не някоя проскубана мръхла.
- Кой? - трепна тя.
- Босът - отвърна невъзмутимо Бари. - Виж, това е само кастинг. Той ще прецени дали те бива за ролята, или не. Прави, каквото ти казва. Според мене ставаш, но той решава. Искам да знаеш, че независимо от резултата ще получиш 100 лири за изпълнението.
- Много мило - рече тя. - А моите дрехи?
- Аз ще ги взема, не се бой - каза Бари, като събра набързо партакешите й и ги натика в големия черен сак.
Катя прекоси малкото фоайе на хотел „Атинеум“, следвана неотлъчно от Бари с големия сак през рамо. Няколко души се обърнаха подире й. Челюстта на пиколото глупаво увисна. Пред входа чакаше дълъг черен линкълн. Шофьорът, в безлична сива униформа, държеше вратата отворена. Тя се шмугна в тъмното купе. Придружителят й се настани на предната седалка.
Щом очите й посвикнаха със сумрака, тя установи, че не е сама. В другия край на седалката седеше някакъв странен индивид с бомбе и дълго черно палто. Изпод шапката личеше кръгло жизнерадостно лице с червени бузи.
Той завъртя глава към нея и палаво се ухили.
- Йоррр роял хайнес - високопарно произнесе той. - За мен е чест да ви предложа гостоприемството си. Ще пийнете ли малко шампанско?
Той се пресегна, измъкна от барчето запотена бутилка и я подаде на Бари. После извади две високи чаши и кутия черен хайвер. Сега тя забеляза дългия жълт нокът на кутрето му - беше като чаена лъжичка. Тапата на бутилката излезе с предпазлива въздишка. От гърлото й се изви бяла струйка дим.
Перденцата на лимузината бяха плътно спуснати. Катя нямаше представа накъде пътуват. Колата често спираше и тръгваше, което я караше да мисли, че продължават да се движат по централните улици. Но тя обичаше да знае винаги къде точно се намира и подобна неизвестност я дразнеше. Беше помолена най-учтиво да свали роклята си и тя се подчини. Чувстваше се глупаво: чисто гола, само по чорапи и обувки, с чаша шампанско в ръка. Не беше кой знае каква новост за нея да се подвизава в такъв вид, ала въпреки това изпитваше неудобство. Може би фактът, че се намира в центъра на трафика, разделена от външния свят само от една врата и едно перде, я караше да се чувства по този начин? Ами ако им хрумнеше внезапно да я изхвърлят навън? Не изглеждаше обаче да имат подобни намерения — поне на този етап. Нещо повече, интересът на боса към нея сякаш бе отслабнал от мига, когато тя остана без дрехи. Сега приличаше повече на заможен съпруг, който откарваше жена си на някакво светско парти. От време на време спираше разсеяно поглед върху нея, повдигаше чаша и я подканяше да хапва от хайвера.
„Трябва да го изядеш целия!“, беше й заявил в началото.
Кутийката съдържаше 150 грама. Изглеждаше малко, но с всяка следваща лъжичка тя се убеждаваше, че това не е така. Беше възтопъл, мазен и тежък. Нямаше чувството, че поглъща деликатес, а някакво лекарство, целящо да смаже и разхлаби вътрешностите й. Тя отпи солидна глътка шампанско. Няколко зърна се отрониха от лъжичката и полепнаха по гърдите й. Той я гледаше: не толкова похотливо, колкото с любопитство. Нямаше салфетка и никой не й предлагаше. Тя обра черните зрънца с пръст и го облиза. Майната ви!
Топлите въздушни потоци облизваха тялото й като тънък воал, задвижени от невидимия вентилатор на климатика. Беше замаяна, а може би - смътно възбудена. От известно време стояха на едно място — сигурно бяха попаднали в задръстване. Тя открехна пердето, за да види къде се намират. Мярна се парапет на мост, сетне изплуваха кафявите вълни на Темза и още един мост в далечината.
- Какво правиш? - извика босът. - Дръпни веднага пердето!
После се отпусна назад, втренчен в тапицерията над главата си.
- Имаш още хайвер. Дояж си го! - добави по-меко.
„Е, сега вече разстройството ми е в кърпа вързано!“, помисли си тя, огребвайки дъното със сребърна лъжичка. Бутилката също бе празна. Мъжът изглеждаше погълнат от мислите си. Бяха прекосили моста (може би Ватерло?) и сега се движеха по южния бряг на Темза. Тук трафикът не беше тъй натоварен и шофьорът караше по-бързо. Катя имаше чувството, че се носят по широка права отсечка е много платна. После внезапно завиха. Колата намали ход и спря. Босът погледна към нея и се усмихна: