От светлина родени
- Автор: Нади Беа
- Серия: Приказки за боговете #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «От светлина родени». Краткое содержание книги:
Аниор се изправи до него и леко облегна глава на гърба му. Отговори на мислите му, като че ли ги бе прочел:
— Имах нужда от това, Тимон. А и ти също. И двамата сме много самотни. Изразихме солидарността си.
Тимон го прегърна и леко докосна с устни челото на Аниор. Отвърна:
— Но ние не се обичаме. Как тогава успяхме да достигнем това състояние?
Аниор се усмихна:
— Не зная и не ме интересува. Харесвам те, уважавам те, чувствам се добре близо до теб. Желаех те и ми бе приятно.
Помълча и след малко горчиво се засмя:
— Горкият Нериф. Той все мечтаеше да постигна с него такива отношения, но с него не можах. Прекалено много означава за мен, прекалено много го обичам.
Станаха и се облякоха. Аниор отново се превърна в черен диабо и попита Тимон между другото:
— Искаш ли да останеш?
— Да — едва чуто отговори Тимон със сведена глава. — Но не зная как ще гледам Нериф в очите, когато се върне.
Аниор се усмихна и отговори:
— Остави тази грижа на мен.
След това отлетя.
У Тимон отново се надигна чувството на самота. Като че ли нищо не бе станало, като че ли само бе сънувал. Чувстваше се празен, но болката вече я нямаше. Беше спокоен.
Връщайки се от полето, Дакид се отпусна тежко на пъна пред къщата. Уморено отправи поглед към небето, после към вулкана и накрая към статуята на няколко метра от него. Гледаше тази статуя, откакто се помнеше и също оттогава я мразеше. Дядото му бе разказал как най-добрият строител и резбар, родил се някога в селото, едно време изработил тази статуя на Таута, за да си отмъсти за гибелта на жена си. Това било отдавна, но статуята бе издържала на всички бури и дъждове и изглеждаше като нова.
Не разбираше как този резбар, който би трябвало да мрази Таута още повече от него, му е направил такава хубава статуя. Тя излъчваше сила и спокойствие, усмивката на устата бе тъжна, а не жестока, както би трябвало да се очаква.
Дакид мразеше статуята, защото знаеше, че тя предаваше образа на черния демон много точно. Бе го виждал в свещената гора. Долиташе на огромните си крила, прегръщаше последователно двете свещени дървета и после сядаше между тях и се усмихваше точно така. Като малък той често си играеше в тази гора, в която другите деца не смееха да влизат, и го бе виждал няколко пъти. Но още тогава знаеше, че не трябва да разказва за него. Ако опиташе, само го биеха.
Сега бе пораснал, имаше работа в нивите на дядо си и рядко разполагаше с време да се откъсне от останалите и да се шляе из тази странна гора. Но виждаше демона отдалеч.
Жителите на селото поднасяха редовно дарове на Таута, молеха го за добра реколта, за спокойна земя и за кротка планина. Откакто стоеше тази статуя в средата на селото, бедите бяха станали по-малобройни и взимаха по-малко жертви. Постепенно селяните бяха престанали да носят дарове на свещените дървета: те не ги бяха защитили достатъчно. А свещената гора се бе превърнала във вълшебна гора, в която живееха духове и където те вече не стъпваха.
Дакид никога не се впечатляваше особено от хорските приказки, беше смел и с независим дух. Децата все го отбягваха, въпреки че бе внук на старейшината на селото. Той бе свикнал със самотата си и не желаеше никого до себе си.
— Стига си гледал демона — извика майка му отвътре, — ела да похапнеш нещо.
И в този момент стана нещо странно. Изведнъж му се стори, че чува рева на вулкана, че вижда тичащи жени с деца на ръце да минават през площада и че къщите горят. Беше като ярък сън.
Тръсна глава и всичко стана като преди. Смутен, влезе в къщата и разказа на майка си и на баба си какво току-що му се бе случило.
Те се спогледаха уплашени.
— Дакид, момчето ми — започна майка му да се вайка. — Да не си като билкаря Ка, за когото разказват легендите. Той все виждаше демона и предсказваше бедите.
Младият мъж повдигна рамене. Беше чул тези приказки, но ги бе сметнал за измислици.
Бабата фъфлеше беззъбо:
— Трябва да кажем на дядото, той може би знае какво да предприеме.
Дакид въздъхна тежко. Значи отново щяха да правят жертвоприношение и той трябваше да помага на дядо си. Учеше го на това, как се провеждаха церемониите. Искаше след смъртта му той да поеме нещата в свои ръце. Дакид бе наследил неговия силен и внушаващ глас и умееше да пее заклинанията. И въпреки че не се интересуваше особено от съдбата на съселяните си, той щеше да изпълни желанието на дядо си, когото не само уважаваше, но и обичаше.
Всички мъже от селото се бяха събрали на площада. Вече ставаше тъмно. Пред статуята бяха сложили голям леген и големия церемониален нож. Дакид едва удържаше овена за рогата. Животното усещаше близкия си край и блееше непрекъснато. Дядото стоеше до него, облечен с дълга бяла риза, запали ароматните пръчки, потропа с крака и започна да пее с равномерен глас: