От светлина родени
- Автор: Нади Беа
- Серия: Приказки за боговете #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «От светлина родени». Краткое содержание книги:
Въпреки че къщата им се намираше близко до свещената гора, Ю все пак закъсня. Когато влезе, всички вече седяха зад масата и гребяха от чиниите си.
— Ю пак е закъсняла, Ю пак е ходила във вълшебната гора! — извика язвително Ири, малката ѝ сестра. Ю ѝ изплези език и седна.
— Ако продължаваш да ходиш там — каза строго майка ѝ, — вече няма да ти давам ядене. Колко пъти да ти повтарям, че там е опасно и старейшината е забранил на всички да влизат в тази гора.
— Ще те изяде черният демон! — извика Тер, по-големият ѝ брат. Той скочи от масата, направи страшна физиономия и изкриви ръцете си като граблива птица. — Ей така ще те разкъса! — и се хвърли върху Ю.
— Не е вярно, той е добър! — извика Ю, вдигна мръсната лъжица и удари Тер по ръцете. Той изрева и я сграбчи. Паднаха назад на пръстения под. Ю риташе, а Тер я дърпаше за косата, докато майка им не ги разтърва.
— Веднага престанете, диваци такива! Тер, не те е срам, сестра ти е по-малка от теб. А ти Ю, повече да не съм чула, че ходиш във вълшебната гора. И без това имаме проблеми със старейшината заради онази нива.
— Ще ходя! — извика Ю, изтривайки сълзите си с опакото на ръката. — А черният демон да ви разкъса всичките!
Тя изтича навън, без да обърне внимание на виковете на майка си. Плачейки, се отправи направо към забранената гора. Седна край поточето и си изми лицето. Не искаше черният дявол да я види такава.
Изведнъж я обхвана страх. Ами ако черният демон наистина бе чул думите ѝ? Ако дойде да ги разкъса? Ю не искаше това, каза го просто защото бе много ядосана. Трябваше да го помоли да ги остави живи! Трябваше да му подари нещо и да му се моли!
Тя скочи на крака и се зачуди с какво да умилостиви черния демон. Трябваше да е нещо много ценно, нещо, което обичаше. Какво да му подари? Старата парцалена кукла, с която си бе играла като малка? Но тя вече не си играеше с нея, сега тя бе на Ири. Може би онези красиви камъни, които бе намерила на склона на вулкана? Но вулканът беше на Таута, той носеше неговото име и сигурно камъните също бяха негови. Какво тогава?
Изведнъж се сети. Гердана! Но веднага се подвоуми. Стана ѝ мъчно за гердана. Толкова беше хубав! Баща ѝ ѝ го подари, когато се прибра миналия път вкъщи. На кожена връв бяха нанизани бели мидички. Никое друго дете в селото нямаше такъв гердан. Баща ѝ бе обяснил, че в тези черупки живеели малки охлювчета. Но те не ядели бурените като охлювите по поляните. Те живеели в морето. А морето било едно много голямо езеро, краят му не се виждал. И водата му била солена.
Ю много искаше да види морето, но още беше малка. Баща ѝ обеща да ѝ го покаже, когато порасне. Той возеше онези лъскави камъни, които копаеха от Таута, чак до брега на морето.
Да, герданът бе най-хубавото и ценно нещо, което тя притежаваше. И сега беше длъжна да го подари на Таута, за да не направи нещо лошо на родителите, на брата и сестрите ѝ.
Изтича обратно вкъщи. Изрови гердана от купчината нейни вещи в единия ъгъл на стаята и го погледна тъжно. Как да се лиши от такава красива вещ? Но сама бе виновна, защо бе казала тези лоши думи. Въздъхна и си сложи гердана на шията. Скри го под роклята си и излезе пред къщата.
Трябваше да почака да стане тъмно. Не можеше да закачи гердана на Таута сега, щяха да я видят.
Заслушана в равномерното дишане на другите, Ю се помъчи да не заспи. Добре че всички бързо заспаха. Тя се измъкна внимателно изпод одеялото и се отправи към открехнатия прозорец. Не можеше да отвори тежката врата, щеше да събуди другите. Изкатери се на табуретката и се промуши през прозореца. Скочи в тъмнината на влажната трева.
Беше студено. И тъмно. Обиколи къщата и се загледа по пътеката, която водеше до селото. Изведнъж я обхвана страх. Как ще ходи съвсем сама през тъмното чак дотам? Но нямаше как да се върне. Не можеше да се изкачи обратно до високия прозорец, а не искаше да събуди другите, тропайки на вратата.
Събра всичката си смелост и затича по белеещата се пътека. Добре поне че пътят не минаваше през гората, а покрай нея и нивите. Откъм гората се чу шумолене и грухтене, видя тук-там зелени светлинки и затича още по-бързо. Умирайки от страх, тя помисли за Таута и тихо го замоли наум: „Пази ме, Таута, нося ти подарък. Ако искаш да го получиш, трябва да ме пазиш. Аз те обичам, а ти ме пази.“
Ю имаше чувството, че пътят се бе удължил няколко пъти, но накрая пристигна на площада, пред статуята, останала съвсем без дъх. Доближи се до Таута с лудо биещо и от тичане, и от вълнение сърце. Изкатери се по него, застана на бедрата му и изниза гердана от шията си. Той не минаваше през голямата му глава с остри уши и Ю седна на краката му, опря босите си стъпала на издялания камък под него и развърза възела. Това не бе лесно в тъмното, но накрая успя. Сложи му гердана на шията и го завърза. Седнала, тя се облегна на ръката и гърдите му и затвори очи.