От светлина родени
- Автор: Нади Беа
- Серия: Приказки за боговете #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «От светлина родени». Краткое содержание книги:
— Ти никога няма да можеш да ме изваеш цялата. Не успяваш да ме огледаш.
— Ще те извая парче по парче — отвърна Воег щастлив.
Придърпа я в скута си. Тя усети през дрехата силното му желание и се притисна до него, кръстосвайки крака на кръста му. Устните му обхванаха зърната на гърдите ѝ, а ръцете му лазеха по гърба ѝ. Рида тихичко изстена от удоволствие. Помогна му да свали ризата си, а той развърза панталона. Любеха се така, като че ли им бе за последен път, и останаха задъхани, притиснати един към друг. Бяха уморени и щастливи.
Дъждът не спираше. Воег стоеше на покрива на къщата на приятеля си Ник и му помагаше да покрие вехтите места. Водата се просмукваше през тях и капеше в стаята. Изправи се и хвърли поглед в далечината. Къщата стоеше малко нагоре по склона на планината и селото се виждаше добре оттук. Потърси своята. Беше скътана по-нататък, близо до реката, в основата на един хълм. Там тя бе защитена от ветровете. Реката течеше пълноводна и кална.
— Време е дъждът да спре — каза той на Ник.
— Да, иначе ще отмие земята и семената в нея. Може да се наложи да сеем отново.
— Дано реката не вдигне нивото си още. Иначе има опасност да стигне къщата ми — отвърна Воег разтревожен.
— Може би е време да направим жертвоприношение на Таута, за да укроти стихията.
Воег се засмя:
— Едва ли има смисъл да се молим на черния демон. Той само гледа да ни напакости.
— Не говори така — прекъсна го Ник сериозно. — Поне земята в последно време е спокойна, вулканът пуши, но не се кани да изригва. Откакто редовно му носим дарове от плодовете на нашия труд при свещените дървета, реколтата ни е добра, народиха се стада и деца напълниха селото.
— Да — измърмори Воег, — време е за следващото бедствие. Таута не обича да има много хора на Аритан.
— Млък! — извика Ник ядосан. — Приказваш като билкаря Ка, когато предсказвал земетресението. Поне така разправя баща ми. Тогава той бил още дете.
Воег се засмя и отново хвана чука и следващата дъсчица, за да продължи с работата си. Но видя голямото момче на Ник да дотичва без дъх и се спря. Изведнъж го обхвана тревога.
— Татко, татко — извика задъхано момчето, — всички мъже тръгнаха нагоре по реката. Казаха и вие да дойдете. Горе, в планината, имало натрупани наноси, стъбла и клони, които преградили реката. Събира се много вода зад тях. Трябва да се освободи.
Мъжете слязоха от покрива. Положението беше тревожно. Воег помисли за Рида, която бе в къщата, долу при реката. Но нямаше време да я предупреди, трябваше да побързат. Помоли момчето:
— Мек, моля ти се, изтичай до моята къща и кажи на Рида да вземе най-важното, да се качи на хълма и да ме чака там.
— Добре, чичо Воег — отвърна момчето и се затича обратно.
Взеха брадвите и тръгнаха нагоре по ръба на пролома, който реката бе издълбала в планината. Не бяха стигнали далеч, когато чуха грохот, идващ от планината. Замръзнаха на място с погледи, вперени напред по реката. И тогава видяха лавината камъни, корени и кал, която се свлече по коритото на реката. Запълваше го почти изцяло и се придвижваше неумолимо напред. А зад нея бълбукаше водата, омесена със земя, която стигна почти до краката им.
— Рида! — извика отчаяно Воег и хукна обратно. Ник тичаше след него.
Но лавината кал бе по-бърза от тях. Тя помете мощно всичко по пътя си и водата след нея се разля върху равнината. Когато стигнаха мястото, където се бе намирала къщата на Воег, видяха само кал и мръсна вода. Нищо не бе останало.
Ник обикаляше и викаше сина си, а Воег падна на колене, като удряше земята под себе си с юмруци. След това ги повдигна към небето и викаше, колкото му глас държи:
— Проклет да си, черен демон, проклет за всички времена. Да плащаш за всеки живот, който си взел, със собствената си кръв.
Ник дотича до него, хвърли се отгоре му и го стисна здраво, за да не може да продължи. Опита се да успокои приятеля си, въпреки че сам се разкъсваше от мъка и тревога. Защото от Мек нямаше и следа.
Намериха телата им надолу по реката, затиснати от купчина камъни и корени. Красивата жена се бе превърнала в купчина подпухнало и разкъсано месо. Пъхнаха я в един чувал и не дадоха на Воег да я погледне за последно — нека образът ѝ остане чист в паметта му. Погребаха момчето до нея и селото потъна за няколко дни в скръб.
Но животът си искаше своето и скоро всичко отново тръгна постарому. Дъждът бе престанал, слънцето огряваше всичко наоколо и птиците пееха в гората.
Воег стоеше пред висока липа и се опитваше да си представи бъдещата форма на статуята, която искаше да извае от нея. Хвана здраво брадвата и започна да сече.