От светлина родени
- Автор: Нади Беа
- Серия: Приказки за боговете #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «От светлина родени». Краткое содержание книги:
Чувстваше се добре. Широките му криле я пазеха от хладния вятър. Изведнъж ѝ се стори, че той я притиска до себе си, че се издига на големите си криле и я отнася в небето. Летеше над поля и гори, над планини и огромни езера, които се наричаха морета. А после полетя все по-нагоре и по-нагоре, докато стигна малките звездички…
Силен лай я събуди. Изплашена, тя се притисна към статуята. От къщата отсреща излезе мъж и викна на кучето:
— Млък, Рики, какво си се разлаял така, ще събудиш цялото село.
Но кучето не престана и мъжът се приближи. Беше старейшината. Той забеляза Ю, притисната до Таута, и онемя. След като пак викна на кучето, той хвана треперещото момиче и я смъкна от статуята. Отнесе я в къщата. Вече при светлината на огнището видя коя е тя.
— Какво правеше там в това време, Ю? Нали ти забраних да се качваш на Таута?
Той намери една кожа и я наметна с нея. Ю се зави и клекна до огъня. Не знаеше дали трепери повече от студ или от страх пред мъжа пред нея. Не обичаше Дакид, защото той не обичаше Таута и защото се караше с баща ѝ за нивата горе на билото. Но сега старейшината изглеждаше по-скоро объркан, отколкото ядосан.
— Носех на Таута подарък и му се молех — отговори тя троснато.
— Ю, не си толкова малка. Добре знаеш, че подаръците се правят на Таута само по време на празниците на пролетното и есенното слънце. И това му е много. За какво си го молила?
Ю неохотно разказа какво бе станало на обяд вкъщи. Дакид се изсмя:
— Глупаво момиче! И ти мислеше, че Таута ще се интересува от теб и от семейството ти? Та той може да разкъса всеки, ако поиска, и въобще не е необходимо да го моли някой за това. Той просто е грозен и жесток.
— Не е вярно! — скочи Ю. — Ти само го клеветиш. Той нито е грозен, нито е жесток. Той прави това, което трябва. Но вие, възрастните, не го разбирате!
Дакид я погледна учуден. После каза строго:
— Ако някой тук не разбира, това си ти. Още не си видяла какво става, когато Таута изригва и всичко запалва наоколо. Той е долен измамник. Взима жертвата, а после пак се нахвърля върху нас.
— Защото не му правите хубави подаръци, защото го поливате с кръв! — извика Ю.
— Ти ли ще ми кажеш какви дарове да дадем на Таута? — побесня накрая Дакид. Той се надигна и удари на момичето силен шамар. Извика: — Може би Таута обича такива непослушни момичета като теб, но хората никога няма да ги обичат.
Ю се хвана за бузата, която бе почервеняла, и се разплака. Изтича до вратата, но не можа да я отвори. Само удряше с юмруците си по нея.
— Пусни ме да изляза, пусни ме веднага!
Дакид я хвана грубо за роклята и я задърпа обратно към огнището, плесна ѝ още два шамара. Майка му, която се бе събудила от шума, дойде и го помоли:
— Дакид, остави момичето. Нали виждаш, че е малко и не разбира. Няма ли друг, на когото да изкараш яростта си?
Мъжът отпусна ръце. Сам не знаеше какво става с него. Как това глупаво седемгодишно дете успя да го ядоса така.
— Ела, момиченцето ми — каза старата жена ласкаво и придърпа Ю до себе си. — Ела да поспиш до мен, а утре ще се върнеш вкъщи.
Ю плачеше и тихо подхлъцна:
— Той обижда Таута. А Таута е добър, много е добър.
— Да, да — отговори усмихнато старицата. — Но сега е време да си лягаш. Хайде легни, поспи.
Те легнаха на сламеника и скоро заспаха. А Дакид седеше до огъня и гледаше със стиснати устни в него. Спомни си дядото и бабата, загинали тогава при последното голямо изригване. Не можеше да прости на Таута тази загуба.
На следващия ден всички видяха гердана на шията на Таута и скоро цялото село разбра какво се бе случило. Децата се забавляваха най-много. Измислиха за Ю прозвището: годеницата на Таута. Защото по обичая гердан се подаряваше на сватба. И когато Ю се появеше в селото, винаги няколко хлапета викаха след нея:
— Вижте, годеницата на Таута!
Ю в началото много се ядосваше и се нахвърляше върху тях, за да ги набие. Но успяваше да хване винаги само едно или две, другите избягваха и продължаваха да ѝ се подиграват. После постепенно свикна. Трябваше да помага на майка си, която бе родила петото си дете, и оставаше повече в къщата край нея. Баща ѝ не ѝ се скара заради гердана, когато разбра в какво се състоеше работата, но и не ѝ донесе нов.
Когато имаше време, пак посещаваше вълшебната гора и си играеше сама в нея. Тук никой не ѝ викаше, тук тя се чувстваше щастлива. Родителите ѝ, а после и цялото село просто свикнаха с мисълта, че Ю е много особено дете и че не могат да ѝ забранят да ходи при свещените дървета. Някои дори тайно се надяваха, че така техните духове няма да им се сърдят, че са занемарили грижите за тях и не им носеха повече дарове.