Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Обхвана ме странна тревога. Развълнувах се изключително много и започнах да крача нагоре-надолу пред печката. Дон Хуан много се забави. Чаках го нетърпеливо.
Той се върна малко по-късно. Отново седна пред огъня, а аз скрих страховете си. Казах му, че съм обезпокоен, защото не мога да сменям посоките в талвега. Обясних му, че заедно с доверието, което имам в него, съм се научил също да уважавам и зачитам неговия начин на живот като съществено по-рационален, или поне по-функционален от моя. Казах, че думите му са ме потопили в ужасен конфликт, защото те водят до наложителната при мен промяна на чувствата. За да илюстрирам становището си, разказах на дон Хуан историята на един старец от моята среда, един много богат консервативен адвокат, който живял живота си, убеден, че подпомага истината. В началото на трийсетте години, с идването на новия курс(Програмата на президента Рузвелт), той се оказал страстно въвлечен в политическата драма на това време. Бил категорично убеден, че тази промяна е вредна за страната и в противовес с начина си на живот и убедеността, че е прав, той се посветил на борба срещу това, което смятал за политическо зло. Но ходът на времето бил твърде силен и му надвил. Десет години той се борил срещу него на политическата арена и в сферата на своя личен живот. После Втората световна война довела усилията му до пълно поражение. Неговият политически и идеологически провал го довел до дълбоко огорчение — той се самозаточил за двайсет и пет години. Когато се запознах с него, той беше на осемдесет и четири години и се беше върнал в своя роден град, за да прекара последните си години в старчески дом. Струваше ми се немислимо да е живял толкова дълго, имайки предвид, че беше прахосал живота си в огорчение и самосъжаление. Компанията ми изглежда му допадна и ние дълго говорихме.
Последния път, когато го видях, той приключи разговора ни със следното:
— Имах време да се обърна и да прегледам живота си. Въпросите на моето време сега са само история и то безинтересна. Може би съм пропилял години от живота си, преследвайки нещо, което никога не е съществувало. Напоследък имам чувството, че съм вярвал в някакъв фарс. Не си струваше живота ми. Мисля, че знам това. Не мога обаче да си възвърна четиридесетте години, които загубих.
Казах на дон Хуан, че конфликтът у мен изниква от съмненията, в които ме бяха захвърлили неговите думи за контролираното безумие.
— Ако наистина нищо няма значение — казах аз, — ставайки човек на знанието, човек би се оказал така празен, по необходимост, както моя приятел, и в не по-добро положение.
— Не е така — рязко каза дон Хуан. — Твоят приятел е самотен, защото ще умре без да види. Той само е остарявал в своя живот и сега трябва да има повече самосъжаление от когото и да било. Той чувства, че е прахосал четиридесет години, защото е преследвал победи, а е намерил само поражения. Той никога няма да узнае, че да бъдеш побеждаващ и да бъдеш побеждаван са еднакви.
Ето, ти сега се страхуваш, защото ти казах, че си еднакъв с всеки друг. Ти се вдетиняваш. Нашата участ като хора е да учим и човек тръгва към знанието, както тръгва на война. Казвал съм ти това безброй пъти. Човек тръгва към знанието или на война със страх, с респект, осъзнавайки, че отива на война, и с абсолютна увереност в себе си. Имай доверие в себе си, не в мен.
И така, тебе те е страх от празнотата в живота на твоя приятел. Но в живота на човека на знанието няма празнота, казвам ти. Всичко е пълно догоре.
Дон Хуан стана и протегна ръце, сякаш опипва нещо във въздуха.
— Всичко е пълно догоре — повтори той — и всичко е еднакво. Аз не съм като твоя приятел, който просто е остарял. Когато ти казвам, че нищо няма значение, нямам предвид това, което той има. За него борбата му не си струва неговия труд, защото е бил победен. За мен няма победа или поражение, или празнота. Всичко е пълно догоре и всичко е еднакво, и моята борба си струваше труда.
За да стане човек на знанието, човек трябва да бъде воин, а не хленчещо дете. Човек трябва да прави усилия — без отказване, без оплакване, без треперене, докато види, само за да разбере, че нищо няма значение.
Дон Хуан разбърка тенджерата с дървена лъжица. Храната беше готова. Той свали тенджерата от огъня и я постави на един кирпичен правоъгълен блок, който беше издигнал до стената и който ползваше като рафт или маса. С крака си той избута две малки кутии, които служеха за удобни столове, особено ако човек сяда с гръб, опрян на подпорните греди на стената. Той ми даде знак да седна, а след това напълни една паница със супа. Усмихна се. Очите му блестяха, сякаш наистина се радваше на моето присъствие. Той леко бутна паницата към мен. В жеста му имаше такава топлина и доброта, като че това беше молба да възстановя доверието си в него. Почувствах се идиотски. Опитах се да разсея настроението си, търсейки своята лъжица, но не можах да я намеря. Супата беше твърде гореща, за да я пия направо от паницата и докато се охлаждаше, попитах дон Хуан дали контролираното безумие означава, че човекът на знанието не може вече да харесва никого.