Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Аз виждах ли онази нощ, дон Хуан?
— Почти.
— Ти видя ли, че аз виждам движенията на Елигио?
— Да. Аз видях, че Мескалито ти позволявате да виждаш част от урока на Елигио, иначе щеше да гледаш човек, който седи или може би лежи там. При последното митоте ти не забеляза, че мъжете правят нещо, нали?
На последното митоте не бях забелязал никой от мъжете да извършва необичайни движения. Казах му, че със сигурност мога да кажа, че всичко, което съм записал в бележките си, е как някои от тях стават и отиват в храстите по-често от другите.
— Но ти почти видя целия урок на Елигио — продължи дон Хуан. — Мисли за това. Разбираш ли сега, колко е щедър Мескалито към тебе? Доколкото знам, Мескалито никога не е бил толкова мил с никого. С никого! И въпреки това, ти не зачиташ неговата щедрост. Как можеш така безцеремонно да му обърнеш гръб? Или може би трябва да запитам, в замяна на какво обръщаш гръб на Мескалито?
Усетих, че дон Хуан отново ме притиска до стената. Не бях в състояния да отговоря на въпросите му. Винаги бях вярвал, че съм приключил чиракуванего си, за да се спася, макар да нямах идея от какво или за какво се спасявам. Исках бързо да променя посоката на нашия разговор и поради това зарязах намерението си да продължавам с моите предварително обмислени въпроси, като поставих най-важното си питане:
— Чудя се дали можеш да ми кажеш повече за твоето контролирано безумие — казах аз.
— Какво искаш да знаеш за това?
— Моля те, дон Хуан, кажи ми какво точно е контролирано безумие? Дон Хуан се изсмя силно и издаде плющящ звук, пляскайки бедрото си с присвита длан.
— Това е контролирано безумие! — каза той, засмя се и отново плесна бедрото си.
— Какво искаш да кажеш…?
— Щастлив съм, че след толкова много години ме попита за моето контролирано безумие, но ако никога не беше попитал, това не би имало никакво значение за мен. Но аз избрах да се чувствам щастлив, като че ли ме е грижа, че ти попита, сякаш има някакво значение, че ме е грижа. Това е контролирано безумие!
И двамата много силно се засмяхме. Прегърнах го. Намерих обяснението му за очарователно, макар да не бях го разбрал съвсем.
Както обикновено, седяхме на мястото точно пред вратата на къщата му. Беше към 10 часа сутринта. Пред дон Хуан имаше купчина семена и той отбираше развалените от тях. Бях му предложил да му помогна, но той ми отказа. Каза, че семената са дар от един от приятелите му в централно Мексико и че нямам достатъчно сила, за да ги докосвам.
— С кого упражняваш контролирано безумие, дон Хуан? — попитах аз след дълго мълчание. Той се подсмихна.
— С всеки! — възкликна той, усмихвайки се.
— Тогава, кога решаваш да го упражняваш?
— Всеки път, когато действам.
Усетих, че в този момент трябва да резюмирам и го попитах дали контролираното безумие означава, че неговите действия никога не са искрени, а са само действия на актьор.
— Тогава всичко, което правиш, трябва да е контролирано безумие! — казах аз, истински изненадан.
— Да, всичко — каза той.
— Но не може да е вярно — възразих аз, — че всяко едно от твоите действия е само контролирано безумие.
— Защо не? — отговори той с тайнствено изражение.
— Това би означавало, че за тебе нищо няма значение и че всъщност не те е грижа за нищо и за никого. Вземи мен например. Искаш да кажеш, че не те е грижа дали ще стана човек на знанието или не; дали живея или умирам, или правя каквото и да било?
— Точно така! Не ме е грижа. Ти си като Лусио или всеки друг в живота ми — мое контролирано безумие.
Изпитах особено чувство на празнота. Очевидно нямаше абсолютно никаква причина, поради която дон Хуан да го е грижа за мен, но все пак аз почти имах сигурността, че го е грижа лично за мен. Смятах, че не би могло да бъде иначе, тъй като той винаги ме беше дарявал с цялото си внимание, във всеки момент, който бях прекарал с него. Хрумна ми, че дон Хуан казва това, просто защото ми е сърдит. В края на краищата, бях зарязал неговите уроци.
— Имам чувството, че не говорим за едно и също нещо — казах аз. — Не трябваше да използвам себе си като пример. Това, което исках да кажа, беше, че трябва да има нещо на този свят, за което те е грижа по начин, който не е контролирано безумие. Не мисля, че можеш да продължаваш да живееш, ако нищо няма значение за тебе.
— Това приляга на тебе — каза той. — Нещата имат значение за теб. Ти ме попита за моето контролирано безумие и аз ти казах, че всичко, което правя по отношение на мен и моите ближни, е безумие, защото нищо няма значение.