Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Той спря да яде и се засмя.
— Много те интересува дали харесваш хората или дали те харесват те — каза той. — Човекът на знанието харесва, това е всичко. Той харесва каквото и когото иска, но използва своето контролирано безумие, за да бъде равнодушен към това. Обратното на това, което правиш ти сега. Да харесваш хората или да бъдеш харесван от хората не е всичко, което някой може да направи като човек.
Той се взря в мен за момент, с глава, леко наклонена на една страна.
— Мисли за това — каза той.
— Има още нещо, което искам да попитам, дон Хуан. Ти каза, че трябва да гледаме с очите си, за да се смеем, но аз смятам, че се смеем, защото мислим. Вземи един сляп човек, той също се смее.
— Не — каза той. — Слепите хора не се смеят. Техните тела леко конвулсират от вълните на смеха. Те никога не са гледали смешната страна на света и трябва да си я представят. Техният смях не е гръмогласен.
Повече не говорихме. Имах усещане за благополучие, за щастие. Ядяхме мълчаливо. След това дон Хуан започна да ми се смее — използвах клечка, за да вкарвам зеленчуците в устата си.
4 октомври 1968
Днес в подходящ момент попитах дон Хуан дали ще има нещо против да поговорим още малко за „виждането“. Той като че ли за миг се поколеба, след това се усмихна и каза, че отново съм се заплел в своята рутина, опитвайки се да говоря, вместо да правя.
— Ако искаш да виждаш, трябва да оставиш димът да те води — каза той натъртено. — Аз повече няма да говоря за това.
Помагах му да изчисти някакви сушени билки. Дълго работихме в пълно мълчание. Когато съм принуден продължително да мълча, аз винаги се чувствам неспокоен, особено край дон Хуан. В даден момент аз му поставих един въпрос във вид на принудителен, почти войнствен изблик.
— Как един човек на знанието упражнява контролирано безумие, когато опре до смъртта на човек, когото обича? — попитах аз.
Дон Хуан беше изненадан от въпроса ми и ме погледна особено.
— Вземи твоя внук Лусио — казах аз. — Ще бъдат ли твоите действия контролирано безумие в момента на неговата смърт?
— Вземи моя син Еулалио, това е по-добър пример — спокойно отговори дон Хуан. — Той беше премазан от камъни, докато работеше на строежа на Панамериканското шосе. Моите действия спрямо него в момента на неговата смърт бяха контролирано безумие. Когато слязох до зоната на взрива, той беше почти мъртъв, но тялото му беше толкова силно, че продължаваше да се движи и рита, застанах пред него и казах на момчета от пътната бригада да не го местят повече. Те се подчиниха и застанаха там, обградили моя син, гледайки обезобразеното му тяло. И аз стоях там, но не гледах. Аз преместих очите си, така че да видя неговия личен живот — разпадащ се, разширяващ се неконтролируемо извън границите си като облак от кристали, защото това е начинът, по който се смесват и разширяват животът и смъртта. Ето това правих в момента на смъртта на моя син. Това е всичко, което човек може изобщо да направи и това е контролирано безумие. Ако го бях гледал, щях да наблюдавам как става неподвижен и щях да усетя плач в себе си, защото никога вече няма да гледам неговата чудесна фигура да крачи по земята. Вместо това аз видях неговата смърт и нямаше тъга, нямаше чувство. Неговата смърт беше еднаква с всичко друго.
Дон Хуан замълча за миг. Изглеждаше тъжен, но след това се усмихна и ме потупа по главата.
— И така, може да се каже, че когато опре до смъртта на човек, когото обичам, моето контролирано безумие е да преместя очите си.
Помислих за хората, които аз самият обичам, и ме обгърна ужасно потискаща вълна на самосъжаление.
— Късметлия си, дон Хуан — казах аз. — Ти можеш да преместваш очи, докато аз мога само да гледам.
Той намери изявлението ми смешно и се засмя!
— Късметлия, глупости — каза той. — Това е трудна работа.