Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Когато смехът им утихна, дон Хуан продължи да говори. Тонът му беше много строг. Промених позата си, за да ми бъде удобно и да му отдам цялото си внимание. Той изобщо не се усмихна — нещо, което обикновено прави, особено когато се опитвам да обърна специално внимание на това, което казва. Дон Хенаро продължи да ме гледа, като че очакваше отново да започна да пиша, но аз повече не си водих записки. Думите на дон Хуан бяха порицание за това, че не говорех на растенията, които събирам, както той винаги ми беше казвал да правя. Каза, че растенията, които бях убил, също така можели да ме убият. Бил сигурен, че рано или късно те ще ме разболеят. Добави, че ако се разболея в резултат на нараняване на растенията обаче, ще се излекувам и ще вярвам, че съм имал лека инфлуенца.
За момент и двамата отново се развеселиха, след това дон Хуан пак стана сериозен н каза, че ако не мисля за смъртта си, целият ми живот ще бъде само един личен хаос. Той изглеждаше много строг.
— Какво друго може да има човек, освен своя живот и своята смърт? — каза ми той.
В този момент усетих, че е наложително да си водя бележки и отново започнах да пиша. Дон Хенаро ме погледна и се усмихна. След това леко наклони глава назад и разтвори ноздрите си. Очевидно той забележително владееше мускулите, задвижващи ноздрите му, защото те се разтвориха може би два пъти повече от нормалното.
Най-комичното в неговата палячовщина бяха не толкова жестовете му, колкото неговата собствена реакция на тях. След като разшири ноздрите си, той се катурна, смеейки се, и отново доведе тялото си до същата странна, прекатурена поза, при която седеше на главата си.
Дон Хуан се смя, докато сълзи се стекоха по бузите му. Аз се чувствах малко притеснен и се засмях нервно.
— Хенаро не харесва писането — каза дон Хуан като обяснение. Прибрах записките си, но дон Хенаро ме увери, че няма проблеми да пиша, защото той наистина няма нищо против. Отново взех бележника си и продължих да пиша. Той повтори същите весели движения и отново двамата реагираха по същия начин.
Дон Хуан ме погледна, все още смеейки се, и каза, че неговият приятел ме имитира заради навика да разтварям ноздри, когато пиша, и че дон Хенаро смятал, че да се опитваш да ставаш магьосник с водене на бележки било абсурд, както и седенето на глава, и затова направил комичната поза, поставяйки тежестта на седящото си тяло върху главата.
— Може би ти не смяташ, че е смешно — каза дон Хуан, — но само Хенаро може да застане на главата си, както е седнал и само ти можеш да мислиш, че ще се научиш да бъдеш магьосник, като си записваш.
И двамата избухнаха в нов пристъп на смях, а дон Хенаро повтори невероятното си движение.
Харесвах го. В действията му имаше толкова много изящност и непосредственост.
— Моите извинения, дон Хенаро — казах аз, сочейки своя бележник.
— Няма нищо — каза той и отново се подсмихна. Не можех повече да пиша. Те продължиха да говорят за това как растенията действително могат да убиват и как магьосниците използват това им качество. И двамата ме зяпаха, докато говореха, сякаш очакваха да пиша.
— Карлос е като кон, който не обича да бъде оседлаван — каза дон Хуан. — С него трябва да бъдеш много бавен. Ти го изплаши и сега той няма да пише.
Дон Хенаро разшири ноздрите си и каза с присмехулна молба, като мръщеше и цупеше устни:
— Хайде, Карлитос, пиши Пиши, докато ти окапе палеца. Дон Хуан стана, протегна ръце и огъна като дъга гърба си. Въпреки напредналата възраст, тялото му изглеждаше силно и гъвкаво. Той отиде в храстите встрани от къщата и аз останах сам с дон Хенаро. Той ме погледна, а аз отместих очи, защото ме караше да се чувствам притеснен.
— Не ми казвай, че дори няма да ме погледнеш? — Каза той с най-весела интонация.
Той отвори ноздри и ги накара да потреперят. След това стана и повтори движенията на дон Хуан, огъвайки гръб и протягайки ръце, но с тяло, изкривено в най-нелепа поза. Това беше наистина неописуем жест, който съчетаваше прелестно чувство за пантомима и чувство за смешното. Очарова ме. Това беше майсторска карикатура на дон Хуан.
В това време дон Хуан се върна и улови жеста, а очевидно и значението. Той седна, като се подсмихваше.
— В коя посока е вятърът? — неочаквано попита дои Хенаро. Дон Хуан посочи на запад с движение на главата.
— Най-добре е да отида там, където духа вятърът — каза дон Хенаро със сериозно изражение.
След това се обърна към мен и поклати пръст.
— А ти не обръщай никакво внимание, ако чуеш странни шумове — каза той. — Когато Хенаро сере, планините треперят.
Той скочи към храстите и миг по-късно чух странен шум — един дълбок, неземен тътен. Не знаех как да го разбирам. Погледнах дон Хуан с надежда за намек, но той се беше превил от смях.