Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
И двамата се засмяхме. След дълго мълчание, аз отново започнах да го разпитвам, може би само, за да разсея собствената си тъга.
— Тогава, ако правилно съм те разбрал, дон Хуан — казах аз, — единствените действия в живота на човека на знанието, които не са контролирано безумие, са тези, които той извършва със своя съюзник или с Мескалито. Така ли е?
— Така е — каза той с лека усмивка. — Моят съюзник и Мескалито не могат да се сравнят с нас, човеците. Моето контролирано безумие засяга само мен и действията, които извършвам в компанията на ближните си.
— Все пак логически допустимо е — казах аз, — да помислим, че човекът на знанието може да счита действията си със своя съюзник или с Мескалито за контролирано безумие, така ли е?
Той ме изгледа за миг.
— Ти пак мислиш — каза той. — Човекът на знанието не мисли, следователно не може да се изправи пред тази възможност. Вземи мен например. Аз казвам, че моето контролирано безумие засяга действията, които извършвам в компанията на ближните си. Казвам това, защото мога да видя ближните си. Не мога обаче да прозра своя съюзник и това го прави неразбираем за мен, така че как мога да контролирам своето безумие, ако не мога да го прозра? С моя съюзник или с Мескалито аз съм само един човек, който знае как да вижда и намира, че е объркан от това, което вижда. Човек, който знае, че никога няма да разбере всичко, което го заобикаля.
Вземи например твоя случай. За мен няма значение дали ще станеш човек на знанието или не. Но това има значение за Мескалито. Очевидно има значение за него, иначе той не би предприел толкова стъпки, за да ти покаже своята загриженост към теб. Аз мога да забележа неговата загриженост и, съобразявайки се с нея, да действам, макар причините му да са неразбираеми за мен.
6.
На 5 октомври 1968 година тъкмо като се качвахме в колата, за да се отправим на пътешествие към централно Мексико, дон Хуан ме спря.
— Казвал съм ти преди. — каза той със сериозно изражение, — че човек никога не трябва да разкрива името или местонахожденията на един магьосник. Разбрал си, вярвам, че никога не трябва да разкриваш моето име, нито мястото, където е моето тяло. Сега ще те помоля да направиш същото за един мой приятел, приятел, когото ти ще наричаш Хенаро. Отиваме в неговата къща. Там ще прекараме известно време.
Уверих дон Хуан, че никога не съм лъгал неговото доверие.
— Знам — каза той, без да променя сериозното си изражение. — Все пак съм загрижен, че ставаш нехаен.
Запротестирах, а дон Хуан каза, че неговата цел била само да ми напомни, че всеки път, когато човек е невнимателен по въпросите на магията, той си играе с близката и безчувствена смърт, която може да бъде отблъсната, ако си сериозен и знаещ.
— Няма да засягаме този въпрос повече — каза той. — След като напуснем моята къща, ние няма да споменаваме Хенаро, нито пък ще мислим за него. Искам сега да сложиш в ред мислите си. Когато го срещнеш, трябва да си чист и да нямаш съмнения в ума си.
— Какви страхове имаш предвид, дон Хуан?
— Каквито и да било съмнения. Когато го срещнеш, трябва да си кристално ясен. Той ще те види!
Много се обезпокоих от странните му предупреждения. Отбелязах, че може би изобщо не трябва да срещам неговия приятел, а само да шофирам до района на къщата му и да го оставя там.
— Това, което ти казах, беше само една предпазна мярка — каза той. — Ти вече срещна веднъж един магьосник — Висенте, и той едва не те уби. Този път внимавай!
След като пристигнахме в централно Мексико, вървяхме два дни от мястото, където оставих колата си, до къщата на неговия приятел — малка колиба, разположена на склона на една планина. Приятелят на дон Хуан беше на вратата, като че ли ни чакаше. Веднага го познах. Вече се бях запознал с него, макар и набързо, когато донесох книгата си на дон Хуан. Тогава всъщност бях го погледнал само с крайчеца на окото си и имах впечатлението, че е на възрастта на дон Хуан. Както стоеше до вратата обаче, забелязах, че е определено по-млад. Беше може би малко над шейсетте. По-нисък и по-слаб от дон Хуан, много тъмен и жилав. Косата му беше гъста, посребрена и дълга. Покриваше ушите и челото му. Лицето му беше кръгло и сурово. Силно издадения нос му придаваше вид на граблива птица с малки тъмни очи.
Той първо поговори с дон Хуан. Дон Хуан кимаше утвърдително. Разговаряха кратко. Не говореха на испански, затова не разбирах какво казват. След това дон Хенаро се обърна към мен.
— Бъди добре дошъл в моята скромна малка колиба — каза той любезно на испански.