Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Моята мисъл, дон Хуан, е, че ако нищо няма значение за теб, как можеш да продължаваш да живееш?
Той се засмя и след кратка пауза, в която сякаш се колебаеше дали да отговори или не, стана и отиде зад къщата. Последвах го.
— Чакай, чакай, дон Хуан — казах аз. — Аз наистина искам да знам. Ти трябва да ми обясниш какво имаш предвид.
— Може би не е възможно да се обясни — каза той. — Определени неща в живота ти имат значение за теб, защото са важни. Твоите действия сигурно са важни за теб, но за мен вече нищичко не е важно — нито моите действия, нито действията на който и да било от ближните ми. Аз обаче продължавам да живея, защото имам своята воля. Защото през живота си съм калил своята воля, докато тя стане стегната и здрава и сега за мен няма значение това, че нищо няма значение. Моята воля контролира безумието на моя живот.
Той клекна и прокара пръсти по някакви растения, които беше поставил да се сушат на слънцето върху голямо парче зебло.
Бях смутен и объркан. Търсенето ми бе взело посока, каквато никога не бих могъл да допусна. След дълга пауза помислих за една добра поанта. Казах му, че по мое мнение някои от действията на моите ближни са от изключителна важност. Отбелязах, че една ядрена война е определено най-драматичният пример за такова действие. Казах, че според мен унищожаването на живота от лицето на земята е действие със зашеметяваща чудовищност.
— Ти смяташ така, защото мислиш. Ти мислиш за живота — каза дон Хуан с проблясък в очите. — Ти не виждаш.
— Ще се чувствам ли различно, ако мога да виждам? — попитах аз.
— Когато човек веднъж се научи да вижда, той се оказва сам в света, с нищо друго, освен с едно безумие — каза дон Хуан загадъчно.
Той спря за миг и ме погледна, сякаш искаше да прецени ефекта от думите си.
— Твоите действия, както и действията на твоите ближни изобщо, изглеждат важни, защото ти си се научил да мислиш, че са важни.
Той изрече думата „научил“ с такова особено натъртване, че ме принуди да попитам какво иска да каже с нея.
Той спря да бърника растенията си и ме погледна.
— Ние се учим да мислим за всяко нещо — каза той, — а след това приучваме очите си да гледат така, както мислим за нещата, които гледаме. Ние гледаме себе си, вече мислейки, че сме важни. И следователно ние трябва да се чувстваме важни! Но после, когато един човек се научи да вижда, той разбира, че вече не може да мисли за нещата, които гледа, а ако не може да мисли за това, което гледа, всичко става незначително.
Дон Хуан сигурно забеляза моя недоумяващ поглед и повтори изявлението си три пъти, сякаш за да ме накара да го разбера. Това, което каза, отначало ми прозвуча като безсмислица, но като помислих върху него, думите му започнаха да ми звучат като сложно изявление за някои аспекти на възприятието.
Опитах се да измисля добър въпрос, който би го накарал да изясни какво има предвид, но не можех да мисля за нищо. Изведнъж се почувствах изтощен и не можех да формулирам ясно мислите си.
Дон Хуан изглежда забеляза моята умора и нежно ме потупа.
— Изчисти тези растения тук — каза той, — а след това внимателно ги нарежи в тази кана.
Той ми подаде голяма кана за кафе и си тръгна.
Часове по-късно се върна в къщата си, в късния следобед. Бях приключил с нарязването на растенията му и бях имал много време да пиша бележките си. Исках веднага да му задам няколко въпроса, но той никак не бе в настроение да ми отговаря. Каза, че е изгладнял и че първо трябва да приготви храната си. Запали огън в пръстената печка и постави тенджера с костен бульон. Погледна в чантата с продукти, която бях донесъл и взе малко зеленчуци, наряза ги на малки парченца и ги потопи в тенджерата. След това легна на сламеника си, изу сандалите си и ми каза да седна по-близо до печката, за да поддържам огъня.
Почти се беше стъмнило. От мястото, където бях седнал, можех да видя небето на запад. Перифериите на няколко гъсти облаци бяха нюансирани в тъмнобежово, докато центърът на облаците оставаше почти черен.
Щях да направя коментар колко красиви са облаците, но той заговори пръв.
— Пухкави периферии и дебела сърцевина — каза той, сочейки облаците.
Това изявление беше така съвършено на място, че ме накара да подскоча.
— Тъкмо щях да ти кажа за облаците — казах аз.
— Тогава аз водя — каза той и се засмя с детинска невъздържаност. Попитах го дали е в настроение да отговори на няколко въпроса.