Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Сега ти не ме разбираш заради навика си да мислиш, като гледаш, и да мислиш, като мислиш.
Изявлението му много ме заинтригува. Помолих го да обясни какво има предвид.
Той повтори същата конструкция няколко пъти, като че му трябваше време да я подреди по различен начин и след това изказа становището си, казвайки, че под „мислене“ имал предвид константната идея, която имаше за всяко нещо в света. Каза, че „виждането“ прогонва този навик и докато не се науча да „виждам“, няма да мога истински да разбера какво иска да каже.
— Но ако нищо няма значение, дон Хуан, защо ще има значение дали аз ще се науча да виждам?
— Веднъж ти казах, че нашата участ като хора е да учим, за добро или за лошо — каза той. — Аз съм се научил да виждам и ти казвам, че наистина нищо няма значение. Сега е твой ред. Може би някой ден ти ще виждаш и тогава ще узнаеш дали нещата имат значение или не. За мен нищо няма значение, но за тебе може да е обратното. Трябва досега да си разбрал, че един човек на знанието живее действайки, а не мислейки за действането, нито пък мислейки какво ще мисли, когато, приключи действието. Човек на знанието избира път със сърце и го следва. И тогава той гледа, радва се и се смее. Тогава вижда и знае. Той знае, че изобщо животът му ще свърши твърде скоро. Той знае, че както всеки друг, не отива никъде. Той знае, защото вижда, че нищо не е по-важно от нещо друго. С други думи, човекът на знанието няма чест, няма достойнство, няма семейство, няма име, няма родина, а само живот, който се живее, и при тези обстоятелства неговата единствена връзка с ближните му е неговото контролирано безумие. Така човекът на знанието прави усилия, поти се и пухти, и ако човек го погледне, той е просто като всеки обикновен човек, само че безумието на неговия живот е под контрол. След като нищо не е по-важно от нещо друго, човекът на знанието избира което и да е действие и го извършва така, сякаш то има значение за него. Неговото контролирано безумие го кара да казва, че това, което прави, има значение и го кара да действа, сякаш е така, но все пак той знае, че не е. Затова, когато изпълни действията си, той се оттегля в покой и дали действията му са били добри или лоши, полезни или не, това вече не е негова грижа.
Човекът на знанието може и да избере да остане напълно невъзмутим и никога да не действа, да се държи така, сякаш да бъде невъзмутим е от значение за него. Той ще бъде истински искрен и в това, защото то също ще бъде негово контролирано безумие.
В този момент се впуснах в много сложен опит да обясня на дон Хуан, че ме интересува да узная кое би мотивирало един човек на знанието да действа по един определен начин, въпреки факта, че той знае, че нищо няма значение.
Той тихо се засмя под мустак, преди да отговори.
— Ти мислиш за своите действия — каза той. — Следователно ти трябва да вярваш, че твоите действия са толкова важни, колкото мислиш, че са, докато всъщност нищо от това, което човек прави, не е важно. Нищо! Но в такъв случай, ако наистина нищо няма значение, как мога да продължавам да живея, както ме попита ти. По-добре ще е просто да се умре. Това е, което ти казваш и вярваш, защото ти мислиш за живота така, както мислиш сега какво ли ще да е това виждането. Ти поиска да ти опиша, така че да започнеш да мислиш за него — така, както постъпваш с всичко друго. В случая с виждането обаче мисленето изобщо не е изход, затова аз не мога да ти кажа какво е да виждаш. Сега ти искаш да ти разкрия причините за моето контролирано безумие, а аз мога само да ти кажа, че контролираното безумие е почти като виждането. То е нещо, за което не можеш да мислиш.
Той се прозя. Легна по гръб и опъна ръце и крака. Костите му изпукаха.
— Ти твърде дълго беше далеч — каза той. — Мислиш твърде много. Той стана и отиде в гъстия чапарал. Аз подкладох огъня, за да поддържам кипенето на тенджерата. Смятах да запаля газения фенер, но полумракът беше много успокояващ. Огънят от печката, който доставяше достатъчно светлина, за да пиша, също така създаваше един червеникав отблясък навсякъде около мен. Сложих бележките си на земята и легнах. Почувствах се изморен. Единственото мъчително нещо, останало в ума ми от целия разговор с дон Хуан, беше, че не го е грижа за мен. Това ужасно ме разстрои. В продължение на години аз му бях отдал доверието си. Ако не бях имал пълна увереност в него, щях да бъда парализиран от страх пред перспективата да уча неговото знание. Предпоставката, върху която бях базирал своето доверие, беше идеята, че него го е грижа лично за мен. Всъщност винаги се бях страхувал от него, но бях обуздавал страха си, защото му имах доверие. Когато той премахна тази основа, аз нямах на какво да се опра и се почувствах 1езпомощен.