Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Какво искаш да знаеш? — отговори той.
— Това, което ми каза днес следобед за контролираното безумие, много ме смути — казах аз. — Наистина не мога да разбера какво искаше да кажеш.
— Разбира се, че не можеш да го разбереш — каза той. — Ти се опитваш да мислиш за него, а това, което казах, не пасва на твоите мисли.
— Опитвам се да мисля за него — казах аз, — защото това е единственият начин, по който аз лично мога да разбера нещо. Например, дон Хуан, искаш да кажеш, че когато веднъж човек се научи да вижда, всичко в целия свят става нищо и никакво?
— Не съм казал нищо и никакво. Казах незначително. Всичко е едно и също и следователно — незначително. Аз например не мога да кажа, че моите действия са по-важни от твоите, или че едно нещо е по-съществено от друго; следователно всички неща са еднакви, а това, че са еднакви, ги прави незначителни.
Попитах го дали неговите твърдения са изказване, че това, което той нарича „виждане“, е всъщност „по-добър начин“ от простото „гледане на неща“. Той каза, че очите на човека могат да изпълняват и двете функции, но никоя не е по-добра от другата. Тренирането на очите обаче само да гледат, по негово мнение, е ненужна загуба.
— Например ние трябва да гледаме с очите си, за да се смеем — каза той, — защото само когато гледаме нещата, можем да уловим смешната страна на света, когато обаче твоите очи виждат, всичко е така еднакво, че нищо не е смешно.
— Искаш да кажеш, Дон Хуан, че човек, който вижда, не може, изобщо да се смее?
Той остана умълчан известно време.
— Може би има хора на знанието, които никога не се смеят — каза той. — Аз обаче не познавам такъв. Тези, които познавам, виждат, но и гледат, така че те се смеят.
— Един човек на знанието би ли и плакал?
— Мисля, че да. Нашите очи гледат, така че ние можем и да се смеем, да плачем, да ликуваме, да сме тъжни или да сме щастливи. Аз лично не обичам да съм тъжен, затова винаги, когато съм свидетел на нещо, което обикновено би ме натъжило, аз просто премествам очите си и го виждам, вместо да го гледам. Но когато срещна нещо смешно, аз гледам и се смея.
— Но тогава твоят смях е истински, дон Хуан, а не контролирано безумие.
За миг дон Хуан се взря в мен.
— Говоря с тебе, защото ме караш да се смея — каза той. — Напомняш ми на някои плъхове с рунтави опашки в пустинята, които се хващат, когато забождат опашки в дупките, опитвайки се да изплашат и прогонят другите плъхове, за да откраднат храната им. Ти се хващаш в собствените си въпроси. Внимавай! Понякога тези плъхове изтръгват опашките си, опитвайки да се освободят.
Намерих сравнението му за забавно и се засмях. Веднъж дои Хуан ми беше показал няколко малки гризачи с рунтави опашки, които изглеждаха като дебели катерици. Представата за един от тези топчести плъхове, изтръгващ опашката си, беше тъжна и в същото време патологично смешна.
— Моят смях, както и всичко, което правя, е истински — каза той, — но е и контролирано безумие, защото е безполезен. Той не променя нищо, но все пак аз го правя.
— Но както аз го разбирам, дон Хуан, твоят смях не е безполезен, той те прави щастлив.
— Не! Аз съм щастлив, защото избирам да гледам неща, които ме правят щастлив и тогава очите ми улавят тяхната смешна страна, и аз се смея. Казвал съм ти това безброй пъти. Човек трябва винаги да избира пътя със сърце, за да бъде в най-доброто си състояние; навярно така човек може винаги да се смее.
Изтълкувах това, което беше казал, като означаваше, че плачът е по-низш от смеха или поне е действие, което ни прави слаби. Той заяви, че няма съществена разлика, и че и двете действия са незначителни. Каза, че все пак предпочита смеха, защото от него тялото му се чувства по-добре, отколкото от плача.
В този момент аз намекнах, че ако човек има предпочитание, нещата не са едни и същи. Ако той предпочита смеенето пред плаченето, първото е наистина по-важно.
Той упорито твърдеше, че неговото предпочитание не означава, че те не са еднакви, а аз настоях, че нашият спор логично може да бъде разтегнат дотам, че да кажем, че ако се предполага нещата да са еднакви, защо да не изберем и смъртта?
— Много хора на знанието правят това — каза той, — Един ден те могат просто да изчезнат. Хората може да мислят, че те са били нападнати от засада и убити заради делата си. Те избират да умрат, защото това няма значение за тях. От друга страна, аз избирам да живея и да се смея, не защото това има значение, а защото този избор е склонност на моята природа. Причината да казвам, че избирам, е, защото виждам, но не затова избирам да живея. Моята воля ме кара да продължавам да живея, въпреки всичко, което мога да видя.