Вълчето братство

Очите на барон Пол се бяха разширили от възторг, докато разказваше случката. Личеше, че я е разказвал много пъти и я е подсладил добре с подробности.

— Та тогава щитоносец Боренсон, като чува хрътките да лаят, си вика — както разбрахме по-късно — „Ще тичам при кучетата! Те ще ме защитят!“ И като драсва през папратта, с оня ми ти глиган право зад него… — Барон Пол се изкикоти. — По онова време, нали, синът ти току-що беше взел два дара на метаболизъм. Спринтира той с трийсет мили в час и реве: „Помощ! Проклятие, помощ!“, вдига вой до небесата и щом позабави — глиганът налита отзад и всява смъртен ужас в душицата му. И значи той вече е овършал половин миля все нагоре по хълма и аз почвам да си мисля, че май е време да го отървавам. И подкарвам моя кон нагоре, точно зад него и глигана. Добре, ама те тичат толкова бързо през храстите, че аз трябва да завивам покрай тях, да търся по-чиста пътека и все не мога да се доближа до глигана…

Пое си дъх и заразказва нататък:

— И тогаз твоя син стига при кучетата. А те клечат под едно голямо дърво, изплезили езици, и някое току нададе вой — ей така, колкото да прави нещо, за да мине по-бързо времето, а синът ти си мисли, аха, сега ще се кача на това дърво, а кучетата ще ме спасят. И значи мята се синът ти на дървото, кучетата скачат в очакване, гледат го и въртят опашки, а младият Боренсон драсва двайсет стъпки нагоре по дървото. И тогаз глиганът скача право между псетата. Явно, че тоя дърт бивняк си беше имал работа с ловци и ги мразеше толкова, колкото и сина ти, и като вижда, че са кльофнали и малко пообъркани от появата на хиляда и петстотин фунта звяр, си смъква зурлата — и хвърли първото куче поне на четирийсет стъпки нагоре, а следващото го разпра още преди да са се окопитили. Тъй че останалите — бяха само пет-шест — решават, че е крайно време да си приберат каквото е останало от опашките им между краката и да се отправят към най-близкото кръчме. А щитоносец Боренсон почва да ми пищи: „Помощ… кучи сине! Помощ!“ Добре, викам си аз, ама това не е най-добрият начин да се обръщаш към някой, когото молиш да спаси мизерния ти животец, както си беше, нали. И понеже го виждам, че е безопасно горе на дървото, почвам да забавям коня, уж да си поеме дъх, един вид. И точно тогаз чувам един много особен звук — оглушителен рев. Оказва се, че на дървото има мечки! Три големи мечки! Кучетата ги бяха накарали да се спасят на дървото!

Барон Пол зарева от смях и на очите му избиха сълзи.

— Синът ти значи се залепил на дървото, мечките отгоре му не са много щастливи, че го виждат при тях, под всичко това глиганът долу чака, а аз се смея толкова яко, че за малко да падна от седлото… А той ме псува здраво — не бяхме приятели, нали — и ми заповядва да го спася. Добре, ама аз съм с две години по-голям и на моите петнайсет си викам, проклет да съм, ако ще ми заповядва един сополанко, който само преди две седмици е навършил дванайсет. Държа се аз на прилично разстояние от дървото и викам: „Ти ли ме нарече кучи син?“ А синът ти вика: „Аз!“