Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
— Това, че каза истината, не беше много важно — добави барон Пол. — Нямаше да търпя да ме ругае така един тринайсетгодишен. Затова му извиках: „Наречи ме «сира», или се спасявай сам!“
Барон Пол замълча и се умисли.
— И какво стана тогава? — попита Роланд.
— Лицето на сина ти потъмня от гняв. Никога не сме били приятели, както вече казах, но не бях допускал, че ме мрази толкова. Разбираш ли, аз винаги се държах безмилостно с него като дете, обиждах го, че е копеле, и мисля, че той е виждал вътре в мен. Разбирал е, че съм от долно потекло, и е мислел, че такъв като мене трябва да се държи с него по-добре от другите момчета, а не по-зле. Така че съм си заслужавал омразата му, предполагам, но представа си нямах, че едно момче може толкова много да мрази. Та той каза: „Когато умреш, ако умреш с чест, тогава ще те нарека «сира», нито миг по-рано!“
— И тогава извади ножа си — продължи малко по-сериозно барон Пол, — закатери се нагоре по дървото, почна да се смее и тръгна сам срещу мечките.
— Само с нож?
— Аха — каза барон Пол. — Имаше си дарове на мускул и жизненост, но все пак на ръст си беше момче. Мечките се бяха покатерили на едни дебели клони и не знам дали някой с капка ум в главата щеше да тръгне да се бие с тях така. Но момчето ти тръгна срещу тях, може би само за да ми докаже, че може да го направи.
— Мисля, че щеше и да ги убие. Но мечките го видяха, че иде, и заскачаха първи. Тъй че глиганът като видя мечки да падат като круши от дървото, реши да се откаже от сина ти и да се махне, да си потърси някъде жълъди вместо да… — Барон Пол се изкиска на спомена.
— И тогава най-напред разбрах, че младият Боренсон един ден ще стане капитан на кралската гвардия — продължи барон Пол. — Ако не се убие. А може би и двете.
— И двете ли? — Роланд погледна барон Пол в лицето. Мъжът беше огромен, триста фунта тлъстини, целият покрит с черни като нощта косми. Но лицето му беше замислено.
— Мъжете, които стават капитани на кралската гвардия, рядко се задържат дълго на поста си. Знаеш ли, че семейството на крал Ордън беше нападано от убийци три пъти през последните осем години?
Три нападения за осем години изглеждаше доста. Роланд не беше чувал за нищо подобно в новата история. Когато отдаде дара си на метаболизъм в служба на краля, не си беше и представял, че може да се събуди в толкова тъмни времена. А то — кралят му мъртъв, и цялото кралство Мистария нападнато от нашественици.
— Не знаех — каза Роланд. Беше проспал двайсет години и не беше имал възможност да следи новата история. Зачуди се дали Ордън не бе имал някакви местни неприятности — съседи, които може да са искали смъртта му. — Кой е пращал убийците?
— Как кой? Радж Атън, разбира се — каза барон Пол. — Така и не можахме да го докажем, но винаги сме го подозирали.
— Трябвало е да пратите някой убиец да очисти него — отвърна Роланд, кипнал от праведен гняв.
— А, пращахме ние. Не един, а дузини. Заедно с всички кралства на Роуфхейвън, пращали сме стотици, ако не и хиляди. Опитвали сме да убием и него, и наследниците му, да пометем Посветителите му и съюзниците му. А и свободните рицари си хабяха силите. Проклятие, това, в което сме се замесили, не ти е някой дребен граничен сблъсък.
Беше смайващо, че един Вълчи господар е могъл да отбие толкова много атаки и пак да остане толкова могъщ, колкото се мълвеше, че е Радж Атън.
Но доказателствата за това се виждаха навсякъде. През целия следобед срещаха бягащи от север селяци. Мъже и жени, теглещи коли, натоварени с вързопи с дрехи, малко храна и някои по-ценни вещи от домакинството. Виждаха следи и от наскорошни придвижвания на войски — воините на Мистария, тръгнали на север за битка.
Роланд се умълча.
— Охо — промърмори барон Пол. — Я да видим какво става тук?
Завиха и погледнаха надолу по склона. На пътя пред тях беше паднал един кон. Счупен крак, както изглежда. Животното беше вдигнало глава, озърташе се немощно, а ездачът му беше заклещен отдолу. Мъжът носеше униформа на кралски вестоносец — кожен шлем, зелен плащ и тъмносин елек с извезания на гърдите зелен рицар.
Вестоносецът ги беше подминал няма и преди един час, като им викна да се отдръпнат от пътя му. Сега горкият не помръдваше.
Роланд и барон Пол тръгнаха към него. Ниският участък от пътя се беше разкалял от дъждовете преди два дни — е, не толкова кален, че да го забележиш веднага — но Роланд забеляза къде конят се е подхлъзнал на завоя — явно беше изкълчил крак и беше паднал. Язденето на подсилен кон — с три дара на метаболизъм — беше опасно нещо. Кон, опитал се да вземе завой с шейсет мили в час, можеше да обърка крачка или да се натресе в някое дърво.