Вълчето братство

Ейвран разбра, че става нещо ужасно.

— Какво става?

Бранд пусна на пода агнешкия бут, сякаш се беше уморил да го размахва, и я погледна.

— Преди малко пристигна щитоносец от хълмовете Мореншир. Снощи в планините Алкаир е избухнал вулкан и е изхвърлил прах. След него идат хали. Ездачът смята, че между тях има поне осемдесет хиляди оръженоски, поне хиляда по-малки магесници и поне една зла магесница. Над тях летят облаци мухи и затъмняват небесата. Трябва да занесеш вестта на херцог Палдейн в Карис.

Ейвран се помъчи да разбере следствията от току-що казаното от Бранд. Мореншир беше област в най-западната част на Мистария, там, където се съединяваха планините Хест и Алкаир. Тукашната цитадела Хейбърд, най-близкото укрепление, беше стара и яка. Служеше като убежище за пътници през планините, а войниците от местния гарнизон пазеха планинските пътеки чисти от разбойници, хали и други зли твари. Но крепостта нямаше да устои на сила като описаната от Бранд. Халите щяха да пометат стените й за час и нямаше да взимат пленници.

Херцог Палдейн беше кралският стратег. Ако изобщо някой бе в състояние да победи халите, това беше Палдейн. Но Палдейн беше твърде зает. Воините на Радж Атън бяха разрушили и завзели няколко замъка по границите и населението бягаше.

— Господарят смята, че избухването на вулкана е изхвърлило халите от леговищата им — продължи Бранд. — Това се е случвало веднъж, по времето на дядо ми. Вулканът е запълнил леговищата им с лава и чудовищата се побегнали. Но това изригване ще донесе по-големи беди от тогавашното. Халите се въдят безогледно по ония хълмове вече от дълго време. — Той поглади мустаците си.

— А вие? — попита го Ейвран. — Вие какво ще правите?

— Ти за мен не бери грижа — каза Бранд. — С една ръка ще ги оправя, ако трябва. — Размаха чукана на дясната си ръка и се разсмя на собствената си шега.

Но тя прочете страха в очите му.

— Тъй че не бери грижа за мен, а вземи стария Кожоврат — каза Бранд. — Но ще трябва да летиш без седло, храна и вода — за да смъкнеш от тежестта.

— Ами Деруин? — попита Ейвран. — Не трябва ли той да отнесе съобщението на херцог Палдейн? — Деруин беше по-малък. На петгодишна възраст той беше официалният небесен ездач на цитаделата Хейбърд.

— Него го пратих снощи по друга задача — отвърна Бранд и се загледа на юг, търсейки с очи звяра. После измърмори с горчивина: — Глупавият ни господар: да праща небесни ездачи да носят писма до любовницата му.

Ейвран знаеше това. Преди години самата тя често беше носила писма и рози от лорд Хейбърд до лейди Четъм в Ароушир. В замяна дамата пращаше свои писъмца с кичурчета от косата си или парфюмирана носна кърпичка. Лорд Хейбърд явно вярваше, че може да скрие изневярата си по-лесно, като използва за пратеници деца, вместо някой от по-възрастните си войници.