Вълчето братство

— Скрий се тогава — помоли го Ейвран. Бранд беше всичко за нея — баща, брат, приятел. Тя си нямаше семейство. Баща й беше умрял в битка с хали още преди да се роди, а майка й издъхна след падане още когато Ейвран съвсем мъничка… падна от един стол, докато палеше фенер в цитаделата на господаря. Ейвран я видя как пада, но така и не можа да възприеме, че човек може толкова лесно да умре от едно падане. Самата тя беше падала от петнайсет стъпки височина неведнъж, когато влечугото й я мяташе от гърба си при кацане, но изобщо не беше пострадала.

— Обещавам — каза Бранд.

Тя се вгледа в очите му, за да се опита да разбере дали не я лъже. Но хич не я биваше във виждането зад очите на хората. Какво наистина мислеха другите, какво имаха предвид, за нея винаги си оставаше невъобразима загадка.

Затова трябваше да се задоволи само с надеждата, че Бранд ще се скрие, ще избяга или все ще се спаси по някакъв начин.

Бранд я гледаше. После очите му изведнъж се съсредоточиха на нещо зад нея и той затаи дъх.

Тя се обърна. И изведнъж ги видя на един далечен хълм над клисурата — халите, плъпнали напред на шестте си крака. На сутрешната светлина бръчкавите им кожи изглеждаха светлосиви и от толкова далече беше трудно човек да види по колко руни са дамгосани по тях. Виждаха се ножовете им, бляскащи под лъчите на слънцето, както и огнените им прътове. Отдалече шестокраките същества приличаха просто на някакви странни насекоми, изпълзели изпод някой камък. Но Ейвран знаеше, че всяко от тези зли създания е три пъти по-тежко от човек.

Зад тях летеше тъмен облак грий, стекли се на безчетни ята. Грий бяха по-малки от прилепите и малко по-големи от майския бръмбар. Понякога излитаха от пещерите. Ейвран никога не беше виждала толкова много — чак затъмняваха небето.

— Тръгвай веднага! — викна Бранд. При скоростта, с която тичаха, халите щяха да се стекат до стените след пет минути.

— Нагоре — извика Ейвран.

Граакът се засили и скочи от стръмнината. Когато летящият гущер започна да пропада, Ейвран за миг изпита замайване, после погледна назъбените канари на стотици стъпки надолу.

За миг забрави за халите. Много млади небесни ездачи бяха падали върху тези скали през вековете. Ейвран беше видяла как предната година падна малката Килис, чула беше смъртния писък на момиченцето. Сега за един безкраен миг изпита страх, че Кожоврат няма да може да понесе тежестта й и че ще отнесе и двамата към смъртта.

Но крилете на граака уловиха въздушното течение и тя се понесе нагоре.

Обърна се назад. Бранд й помаха с ръка от скалистата площадка и слънцето озари лицето му. После, без да трепне, тръгна към горните помещения.

На Ейвран й се стори, че планината сякаш го глътна. Почти се изкуси да покръжи малко над града, да види какво ще донесе идването на халите, но знаеше, че не иска такива спомени да я измъчват до края на живота й.