Вълчето братство

Познавала беше сър Хосуел почти през целия си живот — той беше от Банисфер, в края на краищата — но кой знае защо, днес не му вярваше много. Ставаше късно следобед и тя се замисли дали вече не трябва да се връща в замъка.

Дъбовете по хълмовете оформяха естествена преграда, която ги скриваше от поглед. Мирима нямаше свидетел. Знаеше, че да е насаме с друг мъж, освен със съпруга си, може да изглежда скандално, но след като бе решила да се подготви за войната, не искаше да привлича вниманието на Боренсон. Ако мъжът й се досетеше за намерението й, щеше да й забрани. А й трябваше някой, който да я научи на бойни умения.

Навремето лорд Хосуел беше приятел на баща й и беше отличен стрелец с лък. Когато го завари тук да упражнява уменията си, тя го помоли да й даде уроци следобед и той се съгласи. С дара на ум, който й бе отдала майка й преди две седмици, Мирима установи, че научаването на основните умения по стрелба върви по-бързо, отколкото бе допускала, че е възможно.

— Опитайте пак — подкани я лорд Хосуел. — И тоя път го дръпнете тоя лък по-силно, та стрелата да проникне по-надълбоко. Трябва да го ударите по-силно, да проникне по-надълбоко.

Мирима извади една стрела от колчана и я погледна. Стреларят я беше направил набързо. Едно от белите гъши пера не беше залепено и притегнато добре. Тя близна пръста си и оглади перото, после хвана здраво стрелата между пръстите си, постави я на тетивата и я издърпа до ухото си.

— Чакай — спря я сър Хосуел. — Трябва да си оправиш стойката.

Пристъпи зад нея и тя усети топлината на тялото му, топлината на дъха му на врата си.

— Изправи гръб и обърни тялото си малко настрана: ето така.

Пресегна се, хвана я за лявата гръд, обърна я леко настрана и остана така, без да я пуска, разтреперан. Краката му се тресяха.

Тя се изчерви от смущение. Но в ума си чу гласа на Габорн, Земния крал, да я предупреждава: „Бягай. В опасност си. Бягай.“

Изведнъж толкова се уплаши, че без да иска, пусна стрелата. Но сър Хосуел не пусна гърдата й.

С цялата бързина, на която беше способна, така че и с даровете си на метаболизъм да не може да я спре, тя се изви настрана и го изрита с коляно в слабините.

Сър Хосуел се свлече, но държеше блузата й и се опита да я смъкне, докато падаше.

Гласът на Габорн я достигна за втори път. „Бягай!“

Тя замахна към адамовата му ябълка. Той се опита да се отдръпне от удара й, но охлаби хватката си достатъчно, така че след като го удари, тя се измъкна.

Обърна се да побегне.

Той я сграбчи за глезена и я спъна. Мирима извика: „Насилник!“, обърна се и го изрита, докато падаше. Той се озова върху нея.

— Проклета кучка! — изсъска й той и я удари силно през лицето. — Затваряй си устата, че ш’ти я затворя хубаво.