Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Кървавият поток носеше минералната миризма на мед и сяра. Беше само кал и тиня, достатъчно гъста, за да задръсти хрилете на рибите и да ги задуши.
Габорн и магьосникът отидоха да видят какво става. Бинесман нагази до колене, загреба шепа вода, опита я и се намръщи.
— Кал, дълбоко от земята.
— Как е излязла в реката? — удиви се Габорн. Миризмата на омърсената вода беше неприятна.
— Вий — каза Бинесман — извира дълбоко изпод земята. Калта идва оттам.
— Може ли да го е причинил земетръс? — попита Габорн.
— Да, разместване на земята може да го причини — каза Бинесман. — Но се боя, че не е това. Руините, където убихме халата магесница, са близо до изворите. Мисля, че халите ровят там тунел. Май не сме ги избили всички.
Толкова много лордове се бяха струпали около замъка за отпразнуването на Хостенфест, че не беше трудно бързо да се съберат достойни мъже и да препуснат на трийсет мили нагоре в планините. След шест часа, в ранния следобед, петстотин храбри воини стигнаха до древните руини на мътните. Водеха ги Габорн и Бинесман.
Руините изглеждаха досущ като предната нощ, когато Бинесман, Габорн и Боренсон бяха дошли тук. Корените на един грамаден дъб скриваха входа. Мъжете запалиха факли и започнаха да се спускат по древното полуразрушено стълбище. Земята бе напоена със силна минерална миризма. Габорн усети, че миризмата се е променила от предния ден.
Входът към древния град на мътните бе съвършен полукръг. Камъните на стените бяха огромни и всеки беше съвършено издялан и наместен така, че макар и след хиляди години зидарията бе все още здрава.
Още в началото имаше хиляди тунели и камери, къщи и дюкяни, някога обитавани от мътните. Сега всичко бе обрасло със странната подземна флора на Долния свят — тъмноръждиво мъжко ухо и гъбеста растителност, плътно прилепнала по стените. Мястото беше прочистено от артефакти на мътните още преди векове и сега бе обиталище на светещи тритони, слепи раци и други чудновати обитатели на Долния свят.
Не бяха слезли и на половин миля надолу, когато стълбището изведнъж прекъсна.
Пътят напред беше отрязан. Там, където стълбите трябваше да продължат надолу, много и много мили, чак до Идименско море, минаваше огромен тунел.
Бинесман пристъпи до последното стъпало, но камъкът изпращя и поддаде под краката му и той отстъпи назад. Вдигна фенера си и погледна надолу.
Отворът на тунела бе огромен кръг с ширина поне двеста разкрача и беше прокопан през твърда пръст и каменни отломки. Дъното беше мешавица от тиня и камъни. Никое човешко същество не можеше да е прокопало този проход. Както и никоя хала, впрочем.
Бинесман зяпна и поглади брадата си. После вдигна един камък и го хвърли надолу.
— Тъй. Усетих аз, че мърда нещо под краката ми — каза той. — Земята я боли.
Точно в този момент някакво ято дребни твари прелетя през черния тунел под тях — същества от Долния свят, които не можеха да понасят дневна светлина. Нададоха болезнени пискливи звуци и се скриха по-далече от светлината на фенерите.
Боренсон изнервено попита:
— Какво е могло да изрови такъв тунел?
— Само едно нещо — отвърна Бинесман. — Въпреки че моят бестиарий на Долния свят го описва като същество, видяно досега само от един човек, поради което го определя като легендарно същество. Такъв проход може да бъде прокопан единствено от хъджмот, световен червей.
Халите
— Небесен ездач Ейвран — каза зверомайсторът Бранд. — Ела.
Ейвран се обърна да го погледне в сумрачната предутринна светлина, предпазливо и без да бърза. В огромната сенчеста зала на гнездото на грааците усещаше къде е Бранд повече по звука на стъпките му, отколкото го виждаше. Хранеше няколко млади граака и не смееше да извърне очи от влечугите. Грааците се извисяваха на цели четиринайсет стъпки и лесно можеха да глътнат наведнъж дете като нея. Въпреки че я обожаваха, а тя ги хранеше, откакто бяха пробили с нокти кожестите обвивки на яйцата си, хапеха, когато са гладни. Понякога се опитваха да дръпнат месо от ръката й с някой от дългите нокти на крилете. Ейвран не искаше да изгуби ръката си, както се бе случило с Бранд преди време.
„Небесен ездач — помисли тя. — Нарече ме небесен ездач, а не «зверогледач».“ На девет години Ейвран беше твърде тежка за небесен ездач. Не й разрешаваха да лети вече втора година.
Бранд стоеше на прага на гнездото и смътната утринна светлина го очертаваше като в ореол. На колана му с въже беше вързано агнешки бут, примамка за грааците. Той примижа и погали сивата си брада с лявата си ръка.
Тя се зачуди дали не е прекалил снощи с младото вино, дали не е забравил колко е голяма.