![Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод]
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Пътеводител на галактическия стопаджия #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод]». Краткое содержание книги:
Само в зелен неон.
Опитваше се, разбра Артър, вглеждайки се за секунда-две в това смущение, да покаже, че идва още нещо, че изречението не е завършено. Опитвайки се, той изрази това с почти суперхуманна педантичност. Или поне с нехуманна.
После изречението се допълни с тези две думи:
Артър Дент.
Той залитна. Приготви се да му хвърли друг бърз поглед. Все още си беше изписано „Артър Дент“, така че той залитна отново.
Знакът изчезна още веднъж, и го остави да примигва в тъмнината само с мътночервеното изображение на собственото му име което подскачаше в ретината му.
Добре дошъл, каза внезапно знакът.
След момент прибави.
АЗ НЕ МИСЛЯ.
Каменностуденият страх, който се въртеше около Артър през цялото това време, чакайки своя час, реши, че моментът е дошъл сега и се стовари върху него. Той се опита да се бори с него. Той се хвърли в някакъв тревожен спазъм, както беше виждал да прави някакъв по телевизията, но трябва да е имал по-силни колене. Той се взря очакващо в тъмнината.
— Хм, здравейте? — каза той.
Той прочисти гърлото си и го каза отново, този път без „хм“. На някакво разстояние надолу по коридора някой внезапно като че ли започна да бие по бас-барабан.
Той се вслуша в него за няколко секунди и проумя, че това е само собственото му сърцебиене.
Той се вслуша за още няколко секунди и проумя, че това не е собственото му сърцебиене. Това беше някой надолу по коридора, който биеше бас-барабан.
Мехурчета пот се появиха на челото му и потичаха напрегнато надолу. Той постави ръка на пода, за да излезе от позата си за тревога, с която не се справяше много добре. Знакът се промени отново. Сега казваше:
Не се тревожи.
След малка пауза прибави:
БЪДИ МНОГО, МНОГО УПЛАШЕН, АРТЪР ДЕНТ!!!
Още веднъж угасна. Още веднъж го остави в тъмнина. Очите му като че ли щяха да изскочат от орбитите си. Той не беше сигурен дали това беше защото се опитваха да видят повече неща, или просто в този момент искаха да напуснат.
— Здравейте — каза той отново, като този път се опита да внесе нотка на сурова и агресивна самоувереност. — Има ли някой тук?
Нямаше отговор, нищо.
Това изнерви Артър Дент дори повече, отколкото ако имаше отговор, и той започна да се оттегля от плашещото нещо. И колкото повече се оттегляше, толкова повече се уплашваше. След малко той разбра, че причината за това е, че във всички филми, които беше гледал, главният герой отстъпваше все повече и повече от някакво въображаемо зло, идващо отпред, само за да се сблъска с него, като стигне зад него.
Точно тогава му хрумна доста бързо да се обърне.
Там нямаше нищо.
Само чернота.
Това наистина го изнерви и той започна да се връща назад, обратно към мястото, откъдето беше дошъл.
Малко след като направи това внезапно му хрумна, че сега се отдръпва към нещото, от което бягаше преди това.
Това — не можеше да не си го помисли — трябваше да бъде глупаво нещо. Той реши, че ще е по-хубаво да тръгне обратно по пътя, по който се беше връщал първия път, и отново се завъртя.
Този път стана ясно, че правилен се е оказал вторият му импулс, защото имаше едно неописуемо отвратително чудовище, което тихичко седеше зад него. Артър диво се завъртя, като кожата му се опита да скочи на едната страна, а скелетът му на другата, докато мозъкът му се опитваше да реши през кое ухо ще е по-добре да излезе.
— Сигурен съм, че не си очаквал да ме видиш отново — каза чудовището, като Артър не можеше да не си помисли, че това е странна забележка, защото забеляза, че никога преди не го беше виждал. Той можеше да каже, че не е срещал чудовището преди поради простия факт, че трябваше да спи през нощта. Това беше… това беше… това беше…
Артър примигна. То стоеше напълно неподвижно. Наистина изглеждаше малко познато.
Обля го ужасно ледено спокойствие, след като разбра, че гледа шестфутова холограма на муха.
Той се почуди защо някой му показва шестфутова холограма на муха в този момент. Почуди се чий глас е чул.
Беше ужасно реалистична холограма.
Тя изчезна.
— Или може би ще си спомниш по-добре — каза внезапно гласа — сега беше дълбок, тътнещ, недобронамерен глас, който звучеше като разтопена смола, извираща от варел със зли помисли, като заек.
С внезапен кратък звук в черния лабиринт до него се появи един заек — голям, чудовищен, ужасно мек и прекрасен заек отново само изображение, но такова, на което всеки мек и прекрасен косъм изглеждаше като реално нещо, растящо от мекото му и обично кожухче. Артър се сепна, като видя собственото си отражение в неговите меки и прекрасно намигащи и прекалено големи очи.
— Роден в тъмнина — избуча гласът, — издигнат в тъмнина. Една сутрин подадох главата си за първи път, за да видя яркия нов свят и веднага я почувствувах отсечена с нещо, което подозрително приличаше на някакъв груб примитивен инструмент, направен от кремък.