Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод]

Неописуемите детайли, които бяха боядисани с тези цветове, представляваха капчуци, които биха накарали Френсиз Бейкън да се откаже от обяда си.

Всички капчуци гледаха навътре от стените, от колоните, от летящите подпори, от подиумите за хора, срещу Статуята, до която ще стигнем след момент.

И ако капчуците биха накарали Френсиз Бейкън да се откаже от обяда си, от израженията на лицата по капчуците ставаше ясно, че Статуята би ги накарала да зарежат своя, ако бяха достатъчно живи, за да могат да се хранят — а те не бяха — и ако някой се опиташе да им го сервира, което нямаше да стане.

Наоколо по паметните стени имаше голями издялани скални блокове — в памет на тези, които са паднали от ръката на Артър Дент.

Имената на някои от тях бяха подчертани и имаха звездички до тях. Така например, името на кравата, която била заколена и от чието филе се случила вечерята на Артър Дент, беше изписано простичко, докато името на рибата, която Артър Дент беше уловил собственоръчно и после беше решил, че не му харесва и я оставил на ръба на чинията си, имаше двойно подчертаване, три реда звездички и кървав кинжал, прибавен като украшение с цел само да подчертае точката.

И най-извратеното от всичко това беше, освен Статуята, до която леко и постепенно се приближаваме, много ясният извод, че всички тези хора и същества са всъщност една личност — отново и отново.

И беше толкова ясно, че тази личност е може би несправедливо, изключително разстроена и ядосана.

Всъщност щеше да бъде по-почтено да се каже, че е достигнала до ниво на раздразнение, подобно на което никога не е било виждано във Вселената. Беше раздразнение с епически размери, горящ изсушен пламък, подхранван от омразата и раздразнението, които сега обхващат цялото пространство и време, с цялата им безгранична сянка.

И цялото това раздразнение беше дало пълното си отражение в Статуята в центъра на всичката тази чудовищност, а това беше статуя на Артър Дент. Тя беше висока петдесет фута, но те все едно бяха инч, а нямаше инч от нея, който да не е пропит с омраза и оскърбление към изображението, и петдесетте фута от това нещо бяха достатъчни да накарат когото и да е да се почувствува зле. От малката пръчица отстрани на носа му до жалкия ръб на шлифера му нямаше местенце от Артър Дент, което да не беше поругано и охулено от скулптора.

Артър беше представен като горгона, като зъл хищен граблив кървав великан-човекоядец, който си просичаше път през индивидуалната Вселена на едно невинно същество.

С всяка от тридесетте си ръце, които скулпторът в пристъп на артистична решителност беше решил да му даде, той или дереше заек, или размазваше муха, дърпаше кокали, изваждаше въшки от косата си, или правеше нещо, което Артър отначало не можа да определи какво точно представлява.

Многото му крака газеха мравки.